Бързината на моите приятели Шинкансен ми подариха бонус цял ден. Благодарение на тези приказни влакове успях да си свърша запланираните обиколки значително по-бързо.
И в този ден реших да си направя най-ценния подарък. Един ден разходка из вътрешността на страната. Из малките градчета с живите хора. Без забележителности, просто с ежедневия живот на поданиците на краля.
Речено сторено.
Качих се на първия Шинкансен. Слязох на произволно избрана гара. Влязох в намиращия се зад гарата град. Походих из улиците му. Върнах се на гарата. Качих се на следващия Шинкансен. Слязох на следващата произволно избрана гара. Влязох в следващия, намиращ се зад гарата град. Походих из улиците му. Върнах се на гарата. Качих се на следващия Шинкансен.
И така до вечерта. Няма такова удоволствие за мен. Просто да ходя и да участвам във всекидневието на местните. Да обядвам там, където ме застигне гладът. Да пия кафе там, където ме застигне умората. Да хапна оризова бомбичка в петия град за деня.
А те бяха по японски дисциплинирани и потресаващо еднакви. Неизменно централна част с високи сгради. Във всеки един от градовете.
Може би заради почивните дни, почти отсъстваха движещи се коли.
За сметка на това навсякъде имаше велосипедисти. Изключително ми беше интересно да наблюдавам огромното стълпотворение на спрени велосипеди пред магазините. Мисля, че е излишно да казвам, че нито един не беше заключен. Толкова много бяха велосипедистите, че на места имаше платени паркинги за велосипеди.
Всъщност, след като посетих няколко от малките градчета на Япония, се влюбих истински и трайно в тази приказна страна. На фона на неизмеримото множество народ в Осака и Токио, в малките градчета цареше потресаващо спокойствие. Приказни къщи с дворчета, ниско строителство с красива архитектура. Много паркове, зеленина навсякъде.
