Следващата сутрин ни донесе отмората, за която бяхме мечтали. Поради липсващи продукти, закусихме с предвидливо донесените от България сушени плодове и ядки.
Предстоеше ни среща с новата част на Хавана. Преди това трябваше да се погрижим за транспорта ни за следващия пункт в пътуването ни – Винялес. Вече имахме уговорка за среща с Джелси и тя любезно ни откара до автогарата, за да проверим наличните автобуси и да се снабдим с билети.
Оказа се, че има достатъчно автобуси през деня, за да можем да съобразим плановете и удобството си. И бяха на съвсем прилична цена. И тук за първи път разбрах за обичайния начин на придвижване в съвременна Куба. Така нареченото споделено такси, или „такси колективо”. През всички следващи дни то стана нашият верен спътник. Но в този момент на автогарата в Хавана предстоеше да го опознаем за първи път.
Споделено такси, или „такси колективо“ представляваше автомобил. Не непременно лицензиран за такси. Достатъчно беше да е в движение. В общи линии, това за клуба беше повече от достатъчно. След предварителна уговорка шофьорът качва четири, или пет души. Големите ретро автомобили позволяваха возенето дори на шест човека. За жалост, дискомфорта на изкорубените седалки не го позволяваше. В ерата на социалистическия строй достатъчно беше шофьорът да се погрижи за двигателя на автомобила. И за него се грижеше наистина всеотдайно. Доколкото в случай, че се лиши от този автомобил, нямаше по какъв начин да бъде заместен с нов. Но такива буржоазни лиготии от типа удобство и комфорт на пътниците, в настоящия исторически момент на Куба, не занимаваха съзнанието на кубинските шофьори. А явно и кубинските пътници бяха достатъчно социалистически тихи и не изразяващи претенции.
Така или иначе, при четири пътника цената на човек излизаше приблизително два пъти над тази на автобусния билет.
Излишно е да казвам, че вроденият ни бай Ганьовски инстинкт моментално ни насочи към закупуване на по-евтините автобусни билети. За радост, тук се намеси живата реалност в лицето на Джелси. Тя внимателно ни посочи, че автогарата е достатъчно далече от хостела. И така си и беше. Хостелът се намираше в историческата част, а автогарата в новата. Тоест, за да се придвижим с куфарите, ни трябваше да вземем такси. Нещо повече, автобусът щеше да ни остави в автогарата на Винялес. От там до нашата къща за гости отново трябваше да се придвижим с такси. Тоест, към явно евтиния автобусен билет щяхме да прибавим цената на две таксита, и то ползвани от двама души, а не от четири. Най-хубавото на споделеното такси / такси колективо/ се оказа фактът, че автомобилът взима пътниците от хостела, или къщата им за гости и ги отвежда отново до мястото им на преспиване в новото населено място. Тоест, за веднъж платената цена очаквахме удобството да бъде взети от хостела ни в Хавана и да бъдем доставени в къщата за гости във Винялес. Съвсем по-привлекателна ни се стори тази идея в момента, в който се сетихме, че в Куба няма интернет. Респективно, нямаше как лесно и бързо да се ориентираме в адреса на къщата ни за гости във Винялес. Всички тези кратки размисли, породени от запознаването на особеностите на обкръжаващата ни реалност, ни доведоха до пълното съгласие да ще се възползваме от услугите на „такси колективо“.
Взехме визитката на шофьора и обещахме да му се обадим, за да потвърдим и се насочихме обратно към хостела.
Прибирайки се в хостела, нашият домакин ни попита как смятаме да се придвижим след два дена до Винялес. Оказа се, че във всички места за настаняване в Куба се предлага тази услуга на „такси колективо“ и нашият домакин може да ни осигури такова. Съгласихме се и на това, тъй като при разговора й с шофьора на автогарата, Джелси изрази съмнение относно автомобила му и него самия. Още по-добре. Нашият домакин щеше да се погрижи за нас.
Придобитото днес знание се оказа безценно за следващите ни дни. Пътувахме вече с пълното спокойствие на знаещи кой и как ще ни осигурява транспорта до следващото ни място.
Успокоение от организираното ни бъдеще, отново плъзнахме из „Олд Хавана“. Вярна на природата си, този ден изведох Мира от туристическите улички и навлязохме в живата „Олд Хавана“. Там, където си живееха истинските местни хаванци. И тя си беше истински истинска. Разхождащи се местни. Ремонт на личната каруца. Прането, проснато навсякъде. Поседнали на раздумка хаванци.
Хлебарницата. Старата комунистическа хлебарница. Хляб имаше два пъти дневно. Сутрин и по обяд. Дълги опашки предхождаха снабдяването с този житен продукт. Но пък беше току-що изпечен. Топъл и хрупкав. Спомняте ли си как изяждахме коричката на хляба, когато ни пращаха за хляб? Е, сега си припомних.
Магазин за цигари и каквото има.
Неописуемо беше удоволствието за мен да се промуша по малките туристически улички. Да надникна в дворовете на истинските стари хаванци. Да погледна зад решетките на прозореца и да видя просто обзаведената стая с непременните два люлеещи се стола.
Не знам дали вече писах. Именно тези люлеещи се столове останаха за мен като символ на Куба. Много неща можеше да няма на различните места. Едно нещо неизменно присъстваше навсякъде. Люлеещите се столове. С тях, с шарено облечените кубинци и с пилето с ориз ще запомня Куба.
Противно на очакванията ни, не видяхме изобилие от магазини за пури. И както се убедих, и в това имаше красив замисъл. За да се снабдят с пури, туристите биваха отвеждани до нарочни за това ферми. Там закупуването на пури беше предшествано от среща с фермерите, с открит урок по изработване и покана за практически занимания от страна на публиката. Кубинците се оказаха умен народ. Или, поне бяха усвоили тънкостите на туризма. Да, тези пътувания до фермите струваха пари. Но пък туристът получаваше удоволствие от видяното, от контакта с живите хора и допира до тютюневите листа. Не е ли всъщност това тайната на доброто пътуване?! Плащаш и получаваш.
А пък и именно в тези ферми може да се закупят „еко“ пури. Направени само от тютюневи листа. Без химикали и консерванти. За сметка на това, срокът им на съхранение беше съвсем кратък. А за да бъде постигнат дори той, пурите трябваше да се съхраняват увити в специални листа. По-късно, на летището в Хавана видяхме специализиран магазин за пури. В него имаше и доста скъпи, но и доста евтини, на цена 2 кук /евро/. Но пък те си бяха изработени по съвременните технологии с наложителните консерванти за запазването им.
Друго и далеч по-ценно видяхме този ден. Разхождайки се из живите улици на Стара Хавана, се натъкнахме на заведение за хранене. Напълно и категорично лишено от всякаква претенциозност. Просто едно помещение с място за готвене, щанд за предлагане и каса. Не знам дали ще познаете каква храна се предлагаше вътре. Изненада! Пиле с ориз. Да не повярва човек. За разлика от претенциозните му събратя по туристическите улички, това заведение предлагаше пилето в пържен вариант. Сервираше го в картонени кутии. Вместо маси и столове имаше плотове до стената и обширен тротоар за сядане.
Обявената цена беше 3. Все още незапознати с възможността да се разплащаме в друга валута, освен в дадената ни в банката „Кук“, приехме, че цената е 3 кук /евро/. Напълно чудесна цена на фона на 10-те евро, които щяхме да платим за същото, но в претенциозното заведение на туристическата улица. Наредихме се на шумната и жива опашка опашка и се докопахме до касата. Подадох някаква дребна банкнота, при което мъжът на касата ми върна цяла бала с пари. Гледах го умно, той ми говореше на испански. Продължавах да го гледам умно. И той продължаваше да ми говори на испански. Усетих, че той разбира по „умния“ ми поглед, че аз нещо не разбирам. Но аз по никакъв начин не можех да разбере неговия испански отговор. Малко по-късно, с общи усилия – много говорене, показване и сравняване на банкноти, стигнахме до извода, че в това заведение се пазарува в общодостъпната за кубинците тяхна валута, а именно „куб“. Това, значи, били тези почти езотерични заведения, за които ни бяха говорили. Обяснението за балата в ръцете ми дойде от само се бе си. Валутата „куб“ беше 24 пъти по-евтина от носената от нас „кук“.
Ние бяхме си купили храна за 3 куб. При положение, че един „кук“ струваше 1 евро, а един „куб“ е по-евтин от един „кук“ с 24 пъти, дори не ми се смяташе на каква безценица щяхме да се нахраним.
Ето това беше моментът, в който разбрах хората, които казват че в Куба е евтино. В Куба наистина е евтино, но на местата, които са трудно достъпни за чужденците. И то не поради единствената причина незнание.
За да се окаже един чужденец на подобно място или трябваше да бъде заведен от местен, или трябваше да е посещавал Куба и преди, за да знае за наличието на такива заведения. Или пък, както нас, водени от късмета на начинаещия,да го открие сам.
Напълно е излишно да казвам, че през следващите дни положихме много усилия да търсим подобни заведения. За жалост, намерихме подобно заведение само още два пъти – в Кайо Ларго и в Сиенфуегос.
Явно мозъкът ми твърде бързо беше осъзнал, че в ръката си държа вкусна кутия с храна. А явно и гладът вече казваше своята дума. Та, съвместните им усилия много бързо създадоха у мен до въпроса „А не може ли да се снабдим с пластмасови вилици?“ Е, точно такъв артикул в Куба не съществуваше. Попитах местните с жестове и английски думи как мога да изям тази вкусотия.А те ми показаха, че трябва да скъсам част от картонената кутия, да я свия и да я ползвам като вилица. По-скоро лъжица. Гениално! Поредното потвърждение, че липсата довежда до изобретателност.
Именно подобни изживявания търся в моите пътувания! И именно те са ми най-ценни. Да вляза сред хората, да видя какво правят те, да го направя и аз. В скъп ресторант, в прекрасна чиния и с невероятно добри прибори, признати от всички възможни хранителни агенции за „добри към храната“, мога да се нахраня навсякъде. Но да взема картонена кутия с пиле с ориз, да откъсна част от картона и посредством него, замествайки липсваща вилица, да изям вкусната порция. Това за мен беше безценно.
Насочихме се към най-близкия парк, разположихме се удобно на една от пейките. Повярвайте, нямаше по-вкусна храна за цялото ни пътуване! Бяхме сред местните. За кратко време бяхме част от тях. Това беше моят момент!
На едно от тези малки заведенийца добрата туристическа фея ни изпрати свой посланик. Облечен като стар кубинец, посланикът седна до нас. И ни заговори. В отчасти успешния ни опит да проведем разговор, човекът каза много неща. Голяма част не разбрахме. Остана същината.
„Мислете със сърцето си! Трябва да правите неща, които ви карат да се чувствате добре, да се наслаждавате на живота. Това е животът! Трябва да танцувате, да се радвате. Как ще разберете че сте били в Куба, ако не танцувате и не се наслаждавате?!“
Толкова просто. Като всяка мъдрост.
