Плажът пред хотела беше най-романтичното и прекрасно място, което бях виждала до онзи момент. Поне, това беше първият ми досег до истински палми. И не само ги виждах, ами можех необезпокоявано да си лежа под тях. Всъщност, те играеха ролята на естествен защитник от слънцето. А поради големия им брой, на практика, по плажа ннямаше наеобходимост от чадъри.
Лежейки един ден на плажа под една такава палма и безметежно наблюдавайки как се полюшват кокосовите й орехи на върха, се сетих за едно интересно четиво, попаднало ми напоследък. О то повеляваше, че съгласно статистиките, най-голямата смъртност на туристи в Шри Ланка е от удар по главата от паднал кокосов орех. Така като се загледах, бая си бяха големички тези орехи. Иот бая голяма височина им предстоеше да паднат.
Та, станах. Да не влизаме в статистиките, все пак.
Местният ни екскурзовод предвидливо ни беше предупредил да не се отдаваме на безотговорни радости от типа влизане и плуване. Оказа се, че индийският океан, в тази му част понеделник е така бурен, че с лекота може да завлече уважаемия плувец. При това с такава сила и скорост би го направил, че трудно би му попречил някой.
Уверих се в това сама. Разбира се, желанието ми за снимка в океана беше по-силно от каквато и да било логична заплаха. Та влязох. Съвсем на близо и на плитко. И усетих как ме дърпа и повлича. Даже успях да се поспъна. Та, бързичко приключих с фотосесията.
Следващите ми разходки по брега ме увериха, че и местните строго съблюдават това правило. Всъщност, имаше и смелчаци, навлизащи до над коленете. Но при повечето общуване им с океана се изразяваше в безопасно лежане на самия бряг. Така не плуваха, а само позволяваха на поредната вълна да окъпе телата им в разхладителна свежест. Плувци наистина не видях.
А желаещите да получат прохладата на голямата вода бяха истински много. Като всички хора по света, и местните просто се радваха на възможността да са „на плажа“. Кой по-близо до водата, кой под сянката лодките.
На терасата на хотелската ни стая често ни гостуваха най-странните катерички, които бях виждала. Не бяха много нахални. Но и не приемаха да си отстъпват територията.
А изпратили Слънчо зад океана, посрещахме Луната на брега.
Романтични си бяха жителите на остров Цейлон. И се стараеха да не прекъсват подобни възприятия и на туриста. Влизайки в хотела след изпратения залез с множеството влюбени двойки, ни поемаше нова романтична вълна. Този път на вълните на музиката.
Не може да сме в Шри Ланка и да не се повозим на слон. Неприлично беше някак. Въпреки че сега вече не приемам много радушно подобна експлоатация на милите животни, в онзи прекрасен момент се отдадох на това удоволствие. И чисто по туристически ни поведоха по утъпкана пътека. И се радвахме ние. И подавахме апарати за снимка. Много се радваше един от нашите мъже, че успя да застане до самата глава на слона. И не продължи дълго радостта му. Всъщност, тя не че изчезна. А се намокри. Слонът реши да заглебе с хобота си вода и да я хвърли върху шията си. Той да се разхлади. И сигурно се разхлади хайванът. Разхлади и нашият герой. Рисковете на живото предаване, както се казва.
Развесели се нашият спътник. И се отнесе в спомените от египетското си пътуване.
А тогава с прекрасната му съпруга напланирали да отпразнуват любовта си и си закупили пакет за сватбена почивка. Романтичен хотел, море. Какъв по-голям празник.
И такъв е щял да бъде. Но избързало отрочето. Та започнало житейския си път в утробата на мама. И мама се почувствала възпепятствана да замине.
Обаче, бае ви Ганя не напразно е събрал всичката ни ………. народопсихология в образа си. И тези млади влюбени не били готови да захвърлят лесно дадените вече пари. И решили. Младоженецът и кумът така и така били най-добри приятели. Пък след раждането на бебето колко ли пък време ще имат за общуване. Та, заминали двамина. Само дето на място се сетили, че не уведомили управата на хотела, че почивката вече не е младоженческа. А египтяните се оказали широко скроени хора. Приели лесно ситуацията на младата двойка. Само дето и двамата получили по няколко пощипвания. А споменът останал.
След организираната туристическа среща със слонове, туристическата ни агенция реши да ни предостави по-малко организирана такава. Като ни заведе в истинската джунгла да срещаме истински животни.
Нали съм интелигент някакъв, мина ми една прекрасна и логическа мисъл, че те през деня, на жегата нормалните животни се крият. И излизат да ловуват чак по тъмно и по хлад. Пък се сетих, че съм го и чела някъде. И то в учебниците, беля. Ама пусто желание на агенциите да приберат парите на туриста. Пък и пусти мерак на този турист да изпита, нелогичните макар, туристически радости.
С други умници се подредихме в отворените джипове и потеглихме.
Не че не стигнахме до началото на джунглата. Стигнахме. И не че не беше жега. Жега си беше. Ама животни не видяхме. Умни си бяха. Пък и научени от живота. Криеха се от палещите лъчи на слънцето. Само ние, като представители на най-горната част на пирамидата на еволюцията си се печахме безпощадно, возени самотни в каросериите.
След около два часа безсмислено лутане и прокрадващи се разговори „Абе, те животните не спят ли сега“, упоритостта ни беше възнаградена. Високо на един клон видяхме птичка. Малка. С криле. И човка. Ма не че беше нещо особено. Ама беше единственото, което видяхме досега. Очи, телефони и апарати се впериха в нея. Милата, беше най-сниманата птица в света.
Настана време и се насочихме към плато да срещаме залеза. Поне той можеше да бъде по-добре планиран.
А красотата му напълно обезщети жадните ни за емоции души.
Следваща среща с тези мили създание ни беше отредена в специален резерват. Добрите хора помагали да болните животни и след като си стъпят на краката, ги пускали в джунглата.
За мен таз среща си беше истински вълшебно преживяване. Чувствах се като участник в документален филм. На живо изживявах видяното толкова пъти в книги и филми.
Живата среща с тези благородни и огромни животни.
В резервата доживяваше дните си и изключително стар слон. С най-дългите бивни по тези земи. Тъкмо се подредихме с апаратите … и Слонът с цялоо си достолепие реши да се облекчи. Какво да ви кажа, за фотографите от първа линия си беше мокро преживяване.
Не можехме да се наситим на срещата си. Многократните любезни подканяния на водача ни прерастнаха в доста по-настоятелни покани за тръгване. И оставихме милите слончета да почиват необезпокоявани от туристическата ни напаст.
