Поради описаното губевремене и нерви на летището, в хостела се оказах към три сутринта. Вече беше започнало да ме гложди едно предателско съмнение дали ще ме чакат моите домакини.
Да си хвана такси от летището се оказа достатъчно лесно. Комунизмът тук се беше проявил от към добрата си страна. Пазарих се с шофьора за очакваните от форумите 25 кук / евро/. Дори любезно ме предупреди, че ще пътуваме около половин час.
И действително, след малко повече от половин час пристигнахме в Хавана. До тук всичко беше добре. И понеже след подобно заключение не може да няма „обаче“, таксито спря пред една напълно разкопана улица. При това в степен, че по нея не само автомобил не можеше да мине, но и за хора беше трудно. Шофьорът ми беше достатъчно любезен да слезе с мен. И в този ранен сутрешен час ме придружи до вратата на хостела. Той беше на централната улица в стария град. Но пък тя беше разкопана.
След като стигнах до входа, пред мен се откри стръмната действителност на кубинските стълби.
Поради местоположението си в Стара Хавана, хостелът беше поместен в старинна колониална сграда. А те бяха строени с истински колонизаторски размах и с, ама много, високи тавани. Комфортът и прохладата на високите помещения, обаче, предполагаше стръмно и дълго изкачване. А хостелът беше на третия етаж. Със страх си помислих за големия куфар на Мира и тясното стълбищно пространство.
След като, вече запъхтяна, стигнах до заветната врата, открих бележка. Това са едни от най – сладките ми мигове по време на пътешествията ми. Бележки лично до мен в една напълно непозната и далечна страна. До скоро нарочно изписвах името си на кирилица в резервациите. И така се сдобих с добра колекция от спомени във вид на бележки, адресирани до мен от моите домакини. Името ми се изписваше с големи букви, или разкривено при опита да се преповтори ръкописно текста. Неизменно всички подобни бележки издаваха едно страхопочитание и съмнение в напълно екзотичния за тях текст.
Хаванският ми домакин не беше оцелил единствено първата буква на името ми, но бележката ясно повеляваше да звънна и на двата звънеца. След като се наложи да го направя по няколко пъти докато ми отворят, се убедих в необходимостта на повелята. С кървясали, току – що насилствено събудени, очи моят домакин се усмихна широко и ме приветства за добре дошла. Въпрекия ранния час набързо ми обясни всичко необходимо и ми пожела лека нощ.
Е, първата хаванска нощ, или поне краткият остатък от нея, мина в така очакваното поспиване.
След събуждането рязко установих, че нямам вода. Бях забравила да питам полусънения си домакин.
Излязох от стаята, която всъщност си беше съвсем приятна. Две големи легла, чиста баня с тоалетна, цялата в бяло и светло синьо. Хостелът беше също толкова приятен.
И намерих прекрасно балконче.
Тук ме застигна нашият домакин. Преведен през балканската ограда, започна да ми обяснява какво къде е. Както в повечето случаи, случихме на местоположение! Е, такова и бях търсила. За пореден път се убедих в предимствата да се нощува в хостели. Освен ниската цена, неизменно се намираха в самото сърце на старите туристически улички. А малкият им обем позволяше да бъдат помествани в истински интересни исторически сгради.
От ляво на първия ъгъл и в ляво се намирал офис за Интернет карти. След като ги закупим, можем да използваме Интернет в зоните за „Wi fi“. Хостелът не бил такава зона. Всъщност, понякога, при слънчево време, добра подредба на звездите и заставане в подходяща поза „антена“, можело да се хване от балкончето. А причина за това е намиращият се на втория ъгъл парк, който представлявал такава зона. Както бях чела, именно парковете бяха оформени като „Wi fi” зони в Куба. И там можем да използваме картите си.
При посещението ми на същия парк, видях олицетворение на прочетеното в един блог. „Ако видите градинка с млади хора, забили нос в телефони, или таблети, значи сте открили „Wi fi“ зона. Всъщност, паркът беше доста по-малко грандиозен от очакваното за това наименование. И си беше малка градинка на ъгъла между четири улици. Но си имаше всичко. Дървета, пейки, интернет, прохлада… Какво повече се иска от един парк, пък бил той и малка градника.
Продължавайки да слушам обясненията на нашия домакин се оказа, че на същото ляво на първия ъгъл, се намирал офис на банка, където дори в съботния ден можело да обменим пари. До 17 ч., но все пак. Вдясно от хостела излизаме на туристическата уличка, пълна с магазини и заведения. А за довечера можел да ни запази места в бокал с типична кубинска музика. За 30 кук /евро/ можем да се уредим с музика и пиене на три броя „Мохито“.
Е, след тези обяснения, дойде време за първата ми кратка разходка. До идването на Мира оставаха още няколко часа. Като си припомних снощното дълго преминаване на летищата зона, не се наемах да определя количеството им.
Нашата уличка, след абстрахиране от временната й разкопаност, се оказа доста приятна.
Още на първия ъгъл видях хранителен магазин. И в този момент подтиснатата от емоциите жажда ми даде да знам за себе си. А като си представих в какъв вид ще дойде Мира след преживяването на дългия полет и летищата зона, се амбицирах да я посрещна ако не с бъклица и дрян, то поне с бутилка минерална вода.
Прегърнала това си желание, влязох в магазина, надолу по уличката. Съдържанието му беше на пръв поглед напълно прилично. Не страдаше от излишък, но пък имаше добро количество артикули На рафтовете на позабравения от детството ми соц. магазин се намираха най- необходимите продукти. При втори, по-задълбочен поглед, обаче установих, че намиращите се в магазина артикули са изключително ограничен брой.
На шест рафта бяха разположени основно боб, макарони и ориз. В пакети и в състояние на зърна. В края на единия рафт скромно и непретенциозно се бяха сгушили първите зачатъци на капиталистическите преработени храни. Бисквити и снаксове. По един вид, но ги имаше.
Помните ли щайгите с торбички прясно мляко? Видях ги! В дъното на магазина, подредени една върху друга. Без хладилник. Ей, не мога да се отърся от тези капиталистически глезотии! Този път в сферата на условията за съхранение на продуктите. Имах чувството, че съм прелетяла с машина на времето.
На останалите две рафтови стени гордо се перчеха бутилки олио и консерви от домати. Отдъхнах си. Ето сега вече този магазин придоби истинския си социалистически вид. Къде се е чуло и видяло соц. магазин без олио и консерви домати?!
Олиото и консервите домати ме върнаха в руското ми детство.
Случих се там в края на социалистическия период. И за разлика от България там пропагандата течеше с доста сериозен интензитет. В училищата ролята на пропагандатори беше поверена на учителите. А те най-често ни повтаряха, че за разлика от всички останали социалистически държави, които са в стадия начален социализъм, Съветският съюз е вече в крайния стадий, а именно този на развит социализъм. И буквално всеки момент предстоеше преминаване в целения комунизъм. При това се очакваше това да се случи буквално всеки момент. И за да не се окажем неподготвени някоя сутрин, която ще ни свари събудени в комунизмът, нашата класна ни подготвяше за това какво ще бъде и какво да очакваме.
За да въведа читателя в обстановката, не мога да не отбележа, че аз живеех в едно малко поселище. Толкова беше малко, че не се наричаше дори село, а именно поселище /посьолок –на руски/. Действително, тъй като то беше поселище на работещи хора, имаше няколко стола за готвена храна, в които се изхранваше и основната част от населението. Отделно от тези столове имаше един хранителен магазин. Той представляваше средностатистически социалистически магазин – доста обширен на площ и с множество рафтове на по няколко етажа. Основната част на рафтовете беше напълно празна. А на останалите аз си спомням подредени само два артикула – българско олио и консерви домати от България. Това бяха артикулите, които присъстваха в магазина. Изключително рядко се появяваше салам тип „кучешка радост“. Но за него се извиваха умопомрачителни опашки и нямаше как да остане незабелязано присъствието му. Освен този магазин, в поселището имаше хлебарница и сладкарница. В хлебарницата, си спомням, че се продаваше прясно изпечен хляб – бял за българите и черен, замесен с квас за руснаците. Не помня дали всеки ден, но така или иначе достатъчно често. А в сладкарницата един път седмично караха мляко и сметана. И отново след изчакване на умопомрачителни опашки от хора с канчета, в които ще се сипват вуксните течности, можеше да отдадеш на вкусната наслада на старата руска сметана.
В един от тези, явно пропагандни часове, любимата ми класна Надежда Дмитриевна, вдъхновена от идеята да ни помогне да не се окажем неподготвени в утрото на настъпилия комунизъм, ни учеше какво ще представлява той.
– Ето деца –казваше тя – например, представете си, че влизате в магазина. Там има Всичко. Но вие няма да взимате много продукти. За да могат да си вземат всички. А и на другия ден пак ще има Всичко. И вие пак ще можете да вземете всичко, което ви е необходимо.
Едва ли някога ще забравя какво изпитвах в този момент. Имах чувството, че се гледам от високо. Малката ученичка с униформената манта, подпряла глава на лявата си ръка. Полагах неистови усилия да визуализирам пълния магазин. И никак не можех да се сетя какви други стоки би могло да има на рафтовете, освен олио и консерви домати. Все пак, за да си представиш нещо, трябва да си го виждал. А аз пълен магазин там не бях виждала. И детското ми съзнание работеше трескаво, за да настигне фантазията на учителката. Но тази задача се оказа непосилна. Така и не успях да подредя на рафтовете изобщо някакви продукти, камо ли такива, които да изпълват със съдържание понятието „Всичко“.
Точно това малко дете излезе в спомените ми при влизане в първия ми кубински магазин. Олио и консерви домати.
Последните два рафта на по няколко етажа бяха предоставени на битовата химия. Препарати за почистване в изключително ниско разнообразие. Всъщност, не видях прах за пране, например.
А, пропуснах най – важния рафт. Разположен до щайгите с прясно мляко. С най-важното съдържание. Ром. Кубински. Цели три вида. Невиждано разнообразие на един артикул! На цени от 3 до 10 кук. Но 10 кук струваше 1- литрова бутилка с наистина хубав ром. От най-специалния. Е, явно няма да успея да пречистя черния си дроб от почти ежедневната вечерна чаша вино! Но пък да дойдеш в Куба и да не пиеш ром, си е неприлично някак си. Особено при липса на други продукти за консумация. Просто си длъжен. Обстановката те задължава.
Добре, ром имаше. Нямаше сирене, масло, яйца, колбаси. Доколкото си спомням, по време на същия строй в нашите магазини си имаше. По-късно разбрах как кубинците се снабдяват с тези стоки, но за това когато му дойде времето.
С умиление загледах двама млади чужденци, видимо от западна Европа. И те, милите като мен, бяха решили да намерят прехрана в този магазин. Хващах ги в момент, в който явно се бяха уверили в оскъдността и непригодността на наличните артикули. Бяха застанали пред рафта с пакетите боб и ориз. Единият младеж въртеше този пакет боб в ръцете си. Въртеше го наляво и надясно. Въртеше го нагоре и надолу. Обръщаше го наопаки. Огледа го в общи линии от всички страни. По безумния му учуден поглед личеше, че това беше първият път, в който той вижда боб в естественото му състояние. По време на моя престой в магазина явно не беше се снабдил с идея как да превърне този пакет в ястие, защото не престана да го превърта в ръцете си, гледайки го със същия този изумен поглед.
За да бъда честна, имаше в магазина и консерви боб. Но бяха на цена 2, 40 евро. В Нова Зеландия, при нейната скъпотия, консервите боб се продаваха за един новозеландски долар, което беше по-малко от щатския долар. Какво се оказа? В безумно евтината Куба не можехме да се изхраним дори с храната, достъпва в скъпата Нова Зеландия.
Излизайки от магазина, почувствах някакво странно удовлетворение. Бях се притеснила, че разказите за кубинския социализъм ще се окажат пресилени. Нищо подобно. До тук социализмът се държеше доста прилично. Дори, малко разочароващо надмина туристическите ми очаквания.
На фона на празните магазини отчетливо се открояваха опашките. Добрите социалистически опашки. Може да нямаше видима за мен причина, но опашки имаше. Просто почти на всяка крачка се сблъсквах с някаква опашка.
Продължилата разходка из града ми показа, че първият хранителен магазин на моя кубински път, беше един от малкото, до които имаше свободен достъп. Пред голяма част от останалите, които видях, имаше пропусквателно – заключващ режим. Какъв беше принципът? От вътрешната страна на вратата стоеше един кубинец с важно изражение, олицетворяващо неговото вътрешно усещане за собствената си значимост в тази сложна схема. Именно на него беше отредена важната роля да отключва вратата и да пуска по няколко клиента. Заключваше след тях и пускаше следващите единствено, когато съответното количество вече влезли хора, напускаха. Останалите спокойно и безропотно си се виеха на опашка пред магазина. Опашка имаше и пред банкоматите. Кое е същественото в това изречение? Имаше банкомати! Шест. В нишата на една къща. От тях работеха два. За пореден път – Спокойно, социализмът си е тук!
Но пък имаше и други магазини. За дрехи, за козметика. С ограничена като вид и количество стока и големи опашки пред тях. Но все пак ги имаше! Ми то май всичко си имат тези комунистически кубинци! Какво всъщност нямат? Всъщност, нямаше ги марковите магазини. Нямаше цветни реклами и билбордове.
И нямаше вода. Водата в бутилиран вид се оказа най- екзотичната стока на нашата туристическа улица, а както установихме по-късно, и в цяла Куба. В трите хранителни магазина, които успях да обиколя в първия ми ден, търсейки вода за себе си и за традиционното посрещане на Мира, нямаше. Вече виждах как ми се проваляше планираното посрещане с бъклица без дрян. И тук в съзнанието ми се оформи значително по-сериозен проблем. Какво ще пием?
С надигащо се леко безпокойство по въпроса, продължих да търся живителната течност. И в този миг в един от кадрите, които сътворявах, зад обектива на телефона, видях мъж, който държи в ръка голяма бутилка минерална вода. Спасени сме! Това е мястото! Зарязах кадрите и се наредих чинно на неизменната опашка до господина с водата. След като си дочаках реда, поръчах голяма бутилка минерална вода. Момчето зад щанда кимна утвърдително и предаде поръчката зад прикритото с шперплат гише към кухнята. След малко от там извикаха нещо на неразбираемия за мен испански. Момчето ме погледна с характерното въртене на глава и още по категорично изражение ми каза: „ Но гранде ауа“. Слабите ми познания по испански бяха ме убедили, че това в превод на роден език означава, че няма голяма вода.
Същото това момче моментално ми предложи с пръсти и глас 4 малки бутилки. Какъв избор имах? В крайна сметка, не бива да искам много. Социализмът и тропическата жега не бяха най – добрата комбинация в този случай. Кимнах утвърдително. И се повтори сценарият от преди малко. Момчето предаде нещо зад шперплатоото гише. От там му казаха нещо. Той се обърна към мен и с пръсти показа „3“. Стига бе! Не само голямата вода беше свършила, но нямаше и четири бутилки малка. Страхът ми от липса на соцалистическа действилност започна естествено да се изпарява. Съвсем се изпари, когато от шперплатовото гише издадоха само две малки бутилки вода. Момчето погледна под щанда и с хитра физиономия извади още една. Само три бутилки в цялото заведение! А имаше опашка от чакащи. Успокоих се. Всичко е наред. Социализмът никъде не възнамеряваше да ходи.
За щастие, по-късно щяхме да установим, че липсата на вода не е така фрапираща. По туристическите места се продаваше бутилирана вода. Просто цената й по никакъв начин не кореспондираше с обещаната ни евтиния в Куба.
Докато пиша това, удобно разположена на балконското кресло на хостела, дамата, която явно се грижеше за чистотата му, реши да хигиенизира същото това балконче. С много думи, оформени в испански изречения и най – вече с разбираем жест на няколко пъти ми обясни, че не й преча и не трябва да ставам. Дори когато започна да мие пода под моето кресло, се възпротиви на порива ми да стана. Отново с много думи и жестове явно ми казваше да не го правя. Е, аз все пак си вдигнах краката, за да измие под креслото ми. Да, в детството си се върнах. Тя се оказа доста общителна жена и бая ми поговори. Щеше да е прекрасно и да го бях разбрала. Тук съзнанието ми припомни отдавнашното ми желание да взема да науча испански. Добро пожелание, всъщност.
Изоставяйки лиричното си откление, се връщам на паметния миг на снабдяване с вода. Стиснала гордо в ръка придобитите с толкова труд малки бутилки от нея, се прибрах в хостела. Не след дълго пристигна Мира. Тъй като нейният полет не беше през Панама, за щастие й беше спестена голяма част от драмата с балите.
Посрещнах я на вратата. И добре че го направих. По съмнителния й поглед разбрах, че никак не е сигурна дали е довлякла на правилното място големия куфар до нея.
Прегърнахме се на кубинска територия.
Бях си взела и блузката с щастливия китайски йероглив от пътешествието в Нова Зеландия. Съжалявах, че не успях да й напомня да я вземе и тя. Някак си усещах, че ще го направи. Тя също забравила да ми напомни, но била сигурна, че аз ще я взема. Добрата традиция изискваше през първия ден да сме именно с тези успешни тениски. Така и направихме. И нещата се подредиха правилно.
И пътешествието ни започна.
А всяко начало е редно да започне с Историята.
