Последен полет Панама – Хавана. Както винаги, запознанството ми с местните започна по време именно на този последен полет към крайната дестинация. Тогава обичайно се осъществява първата ми среща с тези местни.
Не че не съм виждала кубинци. Дори в Русия, където живях като дете, последната година бяха дошли цяла група такива. Тъмни и едри хора, широко усмихнати и по копринени ризи в минус 40- градусовия студ. Добре, че дори във времето на социализма, им се полагаха лични шуба, ватенки и ушанка. Не че не продължава да бъдат изумителни с копринена ризка под дебелата сибирска шуба. Хайваните, просто не познаваха артикула „пуловер“. Поради която и причина не притежаваха никакви бройки от подобен артикул.Е, нали беше социализъм, събрахме им по някое пуловерче. Спасихме ги от измръзване.
Първите ми кубинци се оказаха горе – долу каквито очаквах. Тъмни и къдрави, жените с неизменно широкия ханш и солидно, сочно дупе. Дали от социалистическия строй, но доста ми напомниха нашего брата във времената на същия строй. Шумни и безпардонни, газещи без никакво предимство и ред. И, разбира се, говорещи испански.
Въпреки че кубинците не са най – екзотичната нация на света, се хванах, че видът им неизменно ме изненада. Така, както няма да забравя, ме изненадаха азиатските мюсюлмани. Някак си в моето съзнание, мюсюлманите са араби. А комунистите са бели. Няма да забравя как си представях султана на Бруней като едър и тъмен арабин с чалма. А той едно дребно азиатче с дръпнати очи. Не че нещо, но никак не ми покри представите за султан.
Така и кубинците ми стояха доста странно, посадени в комунизмът.
Да не говорим, че бяха по – скоро като чернокожи, отколкото като индианци. А все пак местното население по време на испанското нашествие някак си са били индианци.
За пореден път се замислих за безумията в човешката история. До такава степен са изтребени индианците в Южна и Северна Америка, че ние трудно се сещаме, че именно те са коренните жители на двата континента. А не чернокожите. Каквото и политическо коректно наименование да им дават, те продължават да си остават местното население на континента Африка. Именно на Африка.
Всъщност, Колумб, този велик според нашите учебници по история мореплавател, е отворил пътя на убийците на местните. И вместо да бъде съден за геноцид, му се въздигат паметници. Ще речете, защото открил Новият свят. А Новият свят дали е искал да бъде открит?! И дали е искал да бъде напълно заличен със земята? Мирно и тихо са си живели кротките индианци. Докато не ги открили европейските велики мореплаватели. Пък и избили за награда, беля. Настанили се трайно на чуждата земя. Че довлекли и следващи нашественици под формата на роби. И потомците на тези нашественици и роби са заместили любезно местното население.
На всичкото отгоре, в драматичните спорове на тези потомци на бившите нашественици и бившите роби на тема на кого повече са му увредени правата и кой повече е подтиснат и затиснат, някак си далеч в страни остава проблема с пълното изчезване на истински местните. Дали пък техните права, всъщност не са най-увредени, при положение, че на практика са ги изличили от лицето на земята?!
Нация от убийците на местното население и докараните от тях против волята им роби. Нация от два чужди за територията народи. Всъщност, това са съвременните нации на голяма част от двете Америки понастоящем –Южна и Северна. В някои държави, като трети участник в образуване на новите нации присъстват, макар и не много силно застъпени, и потомците от първоначалното индианско население. А в държави като Мексико, Боливия и Еквадор, за щастие, именно те преобладават.
Страдаме за изчезването на динозаврите. Сигурно е важно. И сигурно е било драматично. В същото време, ние, оцелелите след динозаврите саморъчно унищожаваме себеподобните си. Без да правим особена драма от това.
Не мога да не се сетя за онзи изконен въпрос : След като хората не намират пари да докарат вода за бедстващите в Африка, а харчат пари да изследват има ли вода на Марс, има ли разум на земята?
Всъщност, при първата ми бегла разходка из Хавана установих, че има два ясно изразени типа кубинци. Едните видими потомци на черните си родители. А другите определено мелези между испанци и негри. И в зависимост от броя испански клонове в родословното си дърво, те започваха от доста бели с типични испански черти, през по – тъмни, достигайки до истински тъмни.
Но, да се върна на първата ми среща с тях в самолета. И те като нас пляскат на кацане. И скачат на крака в момента, в който колелетата докоснат земята. Комунистически народ. Нещо, за което няма пряка заръка на Конгреса на партията, не е необходимо да се спазва. Пък и пилотът не е Фидел. Не е дори негов роднина, или поне не се представи за такъв. Заради какво да го слушат? В интерес на истината, и главната стюардеса не си направи този труд на им отбележи, че следва да останат седнали до окончателното спиране на самолета.
Втората ми среща с кубинците се оказа по-скоро сблъсък. А се случи на летището след кацане.
Няма да забравя как след кацането си мечтаех единствено за едно легло. Представях си, че само ще заровя нос във възглавницата и ще се отнеса в сладък сън. Ако знаех в този момент колко много време всъщност ме дели от този вълшебен момент и колко много опашки предстои да преодолея!
Опашките. Едно от най-значимите изобретения на комунизмът. Присъстващи неизменно там, където се твърди да има комунизъм.
Опашките в Куба започват в момента на кацането.
Веднага след паспортен контрол бяха разположени две бюра с петима лекари, седнали зад тях. Не проявяващи абсолютно никакъв интерес към чужденците, те спираха изключително педантично всеки кубинец. Както разбрах по – късно, на първо място се интересували дали някой има температура, или други някакви симптоми. А на следващо място бивали подлагани на разпит от коя страна идват и колко време са прекарали в нея. За идващите извън Африка въпросите се изчерпвали с наличието на симптоми в момента. Докато тези, идващи от Африка, били снабдявани с медицинското направление. С него трябвало да посетят до няколко дни медицинско заведение и да се подложат на необходимите изследвания. Едно от малкото хубавини на социалистическия строй. Организирано и дисциплинирано пазят държавата си от чуждоземски епидемии.
Предвкусваща спестеното време от очакваемото от мен секундно преминаване през този подвижен медицински пункт, с пълна сила се сблъсках със социалистическата реалност. В една от най – характерните й прояви. Същите тези опашки. Тези велики творения на социализма. Както ни обясни по -късно Джелси, кубинците изпитват нескрит респект към опашката. Спазването на реда в нея е свещено задължение и право на всеки кубинец. А и как иначе. Та всеки от тях успява в рамките само на един ден да стане скромен участник в поне няколко такива. И дори нямат Интернет, в който да се ровичкат по време на това чакане. Така като се замисля, там, където започват опашките, свършва интернетът. А това се оказа недобра комбинация за макар отскорошния, но вече свикнал с благинките, гражданин на ЕС.
Малко по – късно щяхме да се уверим, че опашките са верен наш спътник по време на цялото ни кубинско пътешествие. Но тъй като тези бяха първите, им отделих полагащото им се внимание.
Истински първата ми опашка беше веднага след паспортен контрол. На нея проверяваха ръчния багаж на скенер. По – късно щях да установя, че го проверяват втори път заедно вече с чекирания багаж. Защо бе, майна?- Се пита в задачата. Но това си остава едно от многото необясними за нас неща в Куба. Явно е много важно никакви провокативни материали и литература да не бъде прокарана в комунистическа Куба.
Следващата по ред, но не по важност, беше опашката пред лентата за получаване на багаж.
Действително, на пръв поглед, наподобяваше обичайното стълпотворение из останалите летища. Но тук това стълпотворение беше конструирано именно като опашка. По другите летища не успяваше да се създаде подобен феномен, тъй като с постепенното постъпване на багажа, той биваше разграбван и относителите му освобождаваха място на все още чакащите. Докато тук не се случваше нищо. В смисъл, буквално нищо. Багаж не излизаше. А хора го чакаха. И идваха нови и нови. И така тези, чакащи неизлизащия багаж хора, неминуемо се наредиха в една доста тлъста опашка. След като най – после лентата беше пусната в движение, по нея бяха пуснати точно два куфара. Сякаш, за да покажат на чакащите като какво могат да очакват от тази именно опашка. За малко лентата отново замря.
С повторното й пускане се сблъсках със следващия кубински феномен.
Устието на багажопровода започна да бълва бали след бали. Какви бали? Това бяха оформени топки, увити плътно в найлоново фолио. Кои по – малко кръгли, кои по – скоро овални. Но, плътно обвити във фолио на стегната и добре оформена бала. Иначе цветни и радващи очите. Толкова бали не бях виждала. По лекотата, с която някои от тях отскачаха от лентата на земята личеше, че са леки. Други се бухваха с всичката сила на явната си тежест. Това от своя страна поднесе доста занимателна деятелност на голяма част от чакащите багажа си. Те си намериха начин да се раздвижат след дългия полет като връщаха непослушните бали обратно на лентата.
Странното на тези творения беше, че никой не посягаше към тях. Хора стояха. Куфари не излизаха. А балите никой не ги взимаше. Ето, точно тези съвпадения доведоха до пълно задръстване на лентата за багаж с множество разноцветни бали. А тя доста периодично спираше. За сметка на това упорито и принципно не допускане нищо друго, освен описаните бали върху себе си. До момента, в който спря окончателно.
По реакциите на част от чакащите заключих, че това не не се случваше за първи път. Видимо местните пътници си седнаха послушно на количките, приготвени за неизлезлия багаж, и започнаха да гледат в пространството. С най – голямото търпение на света. Социализмът ги беше научил, че и да роптаят, в общи линии смисъл няма. А видимо туристите обикаляхме тревожно наоколо. Като ято разтревожени птици. Много сме забавни това европейските граждани. Вечно се врем да си търсим правата и да обясняваме на някой някакви задължения. Пък и да искаме обяснение. И ако може логично. И още по – ако може, конкретно и точно време, в които правата ни така ще бъдат удовлетворени. Служителите на това конкретно кубинско летище, обаче, не се оказаха никак смутени от подобно поведение. Хвърляха по един поглед в наша посока, посочваха лентата и казваха „аки“. На испански това означавало „тук“. Явно те компресираха всички наши протести и въпроси до неразбирането от наша страна къде да си чакаме багажа. И самоотвержено и неуморно ни сочеха лентата за багаж. А тя си стоеше все така безмълвно неподвижна. Също толкова безмълвно си седяха и чакащите багажа си.
Видимо кубинските граждани продължаваха да си седят на количките пред нея. След 20 – минутно тревожно обикаляне из летището в търсене на права и евентуално друга лента за багаж, и туристите се поуспокоихме и приседнахме до лентата. Явно заедно ще си седим. Ние, кубинците и лентата.
И си поседяхме. Половин час. Толкова вече никой не очакваше никакво движение, че внезапното задвижване на лентата буквално ни стресна. Няколко секунди ни трябваха, за да разберем какво се случва. А какво се случваше? Ами, багажопроводът избълва върху лентата още бали. И най-после малко куфари. Слава Богу, стигнаха по един за всеки турист. И кой с облекчение, кой, смръщил вежди, решихме заедно, че сме отметнали този етап.
Интересно място е Куба. Това отмятане го мислихме за настъпило до момента, в който завъртяхме телата си в посока изхода и се оказа, че просто сме наредени на следващата опашка. Просто тя беше вече се извила на такава дължина, че беше опряла в нас. И без на практика да се помръднем, вече за пореден път преживявахме опашка.
Загледах се в съдържанието на тази опашка. Състоеше се от колички, пълни до горе основно с бали. Обърнах се към лентата за багаж. Да, балите си стояха там. От къде се взеха тези бали по количките? И от къде извират? Сякаш някой беще отворил странен рог на изобилието на бали.Колкото и да се отнемат, отново има купища. Страшна мистерия ми се сториха тези бали. Но разплитането й предстоеше в един по-бъдещ момент.
За сега бях подредена на поредната опашка. При вида на цялата й внушителност, започнах да се озъртам за друг начин за преминаване. Но не видях нито табели за изход, нито каквито и да било табели изобщо и примирено застанах до стадото чакащи. И другите туристи, и те.
След доста чакане, по време на което не помръднахме дори на сантиметър, жално започнах отново се оглеждам в надежда да съзра някакво пояснение. Видях, че в края на тази дълга опашка отново следва багажът да мине през скенер. Този път целия – и ръчния и чекирания. Но скенерът отказваше да работи. А хората чинно си стояха на опашката. От време на време, по някоя количка с бутащите я хомосапиенс биваше привикана до една маса и хора в униформа нещо подмятаха и оглеждаха балите.
Тази втора опашка малко надхвърли лимитът ми на спокойно изчакване в този нощно-утрешен час и се обърнах към минаващата покрай мен униформена. Какъв е проблемът? – попитах аз. Тя ме изгледа, произнесе „Екзит“ и насочи ръката си в посока, различна от края на опашката.
Туристическата част от последната изви вратове към посоката. Някои дори извихме тела към нея. Но да напусне опашката никой не посмя. Само като гледахме колко беше извита вече и след нас, никой не рискува да обърка нещо и да се наложи да застане на още по – дългия й край. Униформената мацка повтори жеста си и добави отново „Екзит“. В този момент като явно най – смел член на опашката / а и все пак от Източна Европа/ аз обърнах тялото и куфара си към неизвестната все още, но посочена посока. Все още ненапускайки опашката, се осмелих да направя една съвсем малка крачка по посока излизане от опашката. Погледът ми беше неизменно прикован в очите на униформената, търсещи потвърждение и разрешение за довършване на ясно демонстрираното започнато движение. В този вълшебен миг тя поклати утвърдително глава и за трети път каза „Екзит“. Набрала смелост, плахо напуснах опашката и тръгнах в посоката. Като стрелян заек се оглеждах, очаквайки всеки момент с крясъци да бъде приканена да се върна. Но това не се случи. Забелязвайки тази липса на отрицателна реакция, цялата туристическа вълна също напусна опашката и заедно се втурнахме към неизвестността.
А там се оказа един ъгъл и зад ъгъла друга униформена. Поиска ни някакви декларации. След като вече почти бяхме видяли изхода, се оказа, че ни трябват попълнени някакви декларации. Естествено, никой не ни беше казал, че е необходимо да го извършим. Нито пък имаше табелка, или указания някъде откъде да ги вземем. Обяснихме някак си на служителката, че не знаем откъде да ги вземе тези желани декларации. С пълна незаинтересованост и досада, тя ни посочи пътя наобратно. Върнахме се почти в начална точка. Там на едно бюро стояха накачурени девет души служители на летището и ни гледаха. Защо ни гледаха и те не знаеха, но се усмихваха явно не желаейки да ни помогнат. Безполезно губене на време се оказаха опитите ни да влезем в комуникация с тях. Затова прибегнахме до личен оглед на пространството наоколо. Най-накрая видяхме заветните декларации просто подредени до едно от гишетата от отделенията за скенер контрол. Уморени, взехме по една, попълнихме я. Минахме за втори път пътя до изхода. Униформената служителка там ги пое без дори да ги погледне. И в този момент се отвори плъзгаща се врата и ние се оказахме добре дошли в Хавана.
Няколко дни по – късно Джелси свали воала на мистерията на тези най – странни бали на света и опашката, на която бяха подредени. Оказа се, че тази драма се случва на всеки полет, идващ от Панама. А моят беше именно такъв. През последните години на кубинците било разрешено да напускат Куба и да пазаруват от Панама. Дрешки и основно техника. И тези така загадъчни бали представлявали именно техника, овъртяна и опакована срещу неприродни бедствия от типа на хвърляне на багаж. Камък ми падна от сърцето! Такава мистерия скоро не беше завладявала душата ми. А опашката била за така съществуващия по останалите летища „червен коридор“. Сиреч, „нещо за деклариране”. Просто на летището в Хавана не е обозначен по никакъв начин, просто всички кубинци си го знаят.
А ние сме били минали по съществуващия в останалите летища „зелен коридор“. Сиреч, „нищо за деклариране”. Отново с нищо необозначен. Сега, да сложат табелки, знаци или прочее подпомагащи гражданите обозначителени знаци не било достатъчно социалистическо. С умиление заочнах да се сещам за купищата табелки и оцветени подове по останалите летища. Но, хайде стига с тези капиталистически глезотии! Това е социализъм. А социалистическите хора са изначално интелигентни и успяват да преживеят и без тези капиталистически сигнали „огледайте се наляво, огледайте са надясно“.
Така, или иначе, преживяла първите срещи с кубинската действителност, навлязох в Куба.
Слава Богу, следващите ми срещи с кубинците се оказаха значително по- усмихнати и радушни.
