И така, в шеги и закачки, дойде началният момент на карибското ми пътешествие.
Излишно е да казвам, че тръгнах след заседание, претрупана с работа и без време да се насладя на очакването. За пореден път се стоварих на самолетната седалка, сякаш изсипана от казан, врящ с дела.
Но, вярна на обещанието си да се концентрирам върху това, което имам, в крайна сметка важното беше, че съм на самолетната седалка.
Последните усилия вложих в забрава на гореспоменатия казан и настройка на абсолютно вълшебно пътешественическа вълна.
Първият ми полет този път беше до Франкфурт. Макар и очакваемо кратък, все пак заслужаваше да му отдам нужното внимание. Подредих си червеният несесер с мазилата против сухота. Писала съм неведнъж, че в полет цялото тяло се дехидратира. А опитът ми ме е научил, че за мен не е достатъчно да приемам достатъчно количество вода. Деликатната ми кожа изисква от мен периодично да я мажа с всякакви масла, за да избегна пълното й изсушаване. Заради това с течение на пътуванията си спретнах червено несесерче за път. В него се съдържаха всички необходими средства за оцеляване. Крем за ръце, масло за лице, кърпички, бонбонки против сухота в гърлото и дъвки против заглъхване на ушите при излитане и кацане. До скоро живеех от чувство на ненужно неудобство, че само аз се чувствам така пресъхнала по време на полет. И така, докато по време на един от тези полети, любезната стюардеса „от монитора“ обясни на простоцарски, че във въздуха целият организъм страда от сухота и прикани пътниците както често да пият вода, така и да мажат кожата си с овлажнители. Съвестта ми беше освободена от поредния ненужен товар и вече спокойно си нареждах уредите за спешно овлажняване.
След като чинно ги сложих в мрежичката на стола пред мен, добих нужда да освободя ръката си от намиращото се в нея яке. Тъй като полетът беше достатъчно, кратък, не го качих при багажа. И в този момент инстинктивно погледът ми се насочи към една джаджа на седалката пред мен. Често съм се питала каква е тя и за какво служи. Е, това беше моментът да разбера, че джаджата всъщност представлява малка закачалчица за дрехи. Горда от важното си откритие, незабавно закачих якето си на нея. Все пак, новите знания следва да влизат в употреба.
Полетът започна с голяма бисквита, любезно предоставена от „Луфтханза“. Поетите с нея въглехидрати явно раздвижиха мозъчните ми клетки и се сетих, че не съм си регистрирала милите. Добре, сложих си отметка да не го забравя. И изобщо вече да започна да ги ползвам.
Бисквитата силно ми напомни на нещо супер познато. Но все не можех да се сетя какво точно. Нали знаете колко е мъчително чувството, когато съзнанието ти не изважда веднага визуализация на познатия спомен. На третата хапка споменът просто ме обзе. Масло. Татлия. Забравеният десерт от детството ми.
И не мога да не разкажа сега за татлията. Татлията е един турски десерт. В общи линии, представлява безкрайно вкусна калорична бомбичка. За приготвянето му се изисква голям майсторлък. Колкото прости на вид и количество са съставките му, толкова е трудна самата им обработка. Всъщност, сладкишът се състои основно от масло и брашно. От тези две съставки трябва да се омеси тесто с определена плътност. А това, повярвайте, не е никак лесно. Следваща трудност е изпичането му. И то се извършва на принципа на изкипяването на кафе, или мляко. За секунда да си отместиш погледа от фурната и те вече са изгорени. Както ми е неясно как така млякото кипва в момента, в който се отделиш от печката, така не ми е ясно и как татлиите изгарят, но фактите си остават факти. И след като се преодолеят тези две основни трудности, следва сиропирането на тези бисквити със захарен сироп. И всичко това се нарича татлия. Идва от турското име „татлъ“, което значи сладко. В България съм чувала, че този десерт е познат единствено и само в град Пещера. Интересното е, че там има значително по-малко турци от други райони в България, но именно там и само там се приготвя този десерт. При това за пещерската домакиня приготвянето му е един от критериите да бъде окачествено тя като „добра кулинарка“. Друг такъв катерий в този край е приготвянето на сладко от смокини. То трябва да бъде приготвено без да се разкъса смокинята и има един определен характерен вкус. Абе, майсторлък си е! Естествено, тъй като свекървата на Васка беше призната от съгражданите си като майстор и на двата кулинарни деликатеса, амбициозната Васка беше овладяла и двата. Та вкусът им не ни беше непознат.
И именно на тези татлии ми напомни бисквитата на „Луфтханза“. Само че на тази бисквита беше добавена една идея какао.
И тук асоциативния ми мозък ми извади образът на моят приятел Гео. Приятелите ми бях свикнали на домашните ми партита изобилната и вкусна храна на Васка да бъде овенчана със завършека на татлиите. Откакто аз приготвям сама храната за партитата си, смея да твърдя, а това го твърдят и консумиращите я, се справям еднакво успешно с разнообразието и вкусовете. Десертите са ми най – различни, но татлии няма. А Гео беше един от най-ревностните им привърженици. Е, може би това е знак да направя след завръщането ми.
Потънала в тези приятни мисли, полетях на крилете на немския самолет. За пореден път установих красотата на това да летиш срещу времето. При такъв полет непрекъснато срещаш изгреви. Тръгнах на един изгрев в София. Малко преди кацане във Франкфурт, ме посрещна втори изгрев. Два изгрева съм напред. Добро начало!
Другото, което ми донесе разходката из летище на централната европейска държава е поредния сблъсък с дискриминация в действие. Всички бели хора, независимо от възрастта и здравословното им състояние, се предвижваха сами. Млади и стари, с бастун, с патерица, или водещи децата си, ходеха сами. Мини джипчетата, които превозват пътници, превозваха единствено чернокожи пътници. По нищо не личеше те да са по-нуждаещи се от същите болни и възрастни бели пътници. Но само чернокожите биваха предвижвани с джипчетата.
Подобна доминация на правата на черните над тези на белите, наблюдавам на практика из целия свят. Така например е немислимо да направиш забележка на чернокож за каквото и да било нарушение на обществения ред от типа прекален шум, или хвърляне на смет по пода. Тона ще се приеме за расизъм. В същото време за същите тези нарушения всеки един белокож гражданин ще бъде санкциониран. Тъй като в нашата държава, слава Богу, все още няма подобни дискриминационни практики, тази неравностопоставеност и делене между хората често ме занимава по време на пътешествията ми.
Разговорите ми при различните ми пътувания с най-различни хора доведоха до обяснението, че това се дължало на изпитваната вина от страна на белите граждани от държавите – бивши колонизатори. На тях им било неудобно за действията на предците им по колонизиране на определени държави. И затова сега правели всичко възможно на гражданите на тези държави, придобили вече гражданството на европейските такива, да бъдат осигурени всякакви предимства. И по този начин бавно и полека в цяла Европа се е настанила дискриминация над белите хора. Интересно, кога и при какви обстоятелства ще започне да се говори за нея. Явно предстои да видим.
Липсата ми на пътувания от месец май си каза тежката дума. Бях позабравила организацията по летищата и на Франкфуркското се опитах да проникна в големия салон с магазините по неправилния начин. Бях забравила, че така или иначе целият народопоток отива там, за да пазаруват гражданите. Така че вървейки по потока, няма как да не се окажеш там.
И друго бях забравила. Че във Франкфурт, за да проникнеш в салоните с магазините, слизайки от самолета, трябва да минеш нова скенер проверка на багажа и себе си. И тук преминах първата ми проверка за голяма коса. Нали тръгнах към Куба с накъдрена коса, на летището при извършване на „чекинг“ контрол, освен че минах през детектора, чернокожата служителка ми бръкна с ръка в косата, за да види дали там няма нещо скрито. До този момент само бях виждала такива проверки. За първи път я преживявах лично. Тя, служителката, хубаво беше с ръкавици. Ама тези ръкавици я пазеха само нея от чуждите коси. Но никак не предпазваха нас от пренасянето на всички мръсотии по различните глави.
След като вече попаднах в заветния салон, се сблъсках с цяла група униформени мъже. Четирима от тях излязоха от асансьора, носейки някакъв мъж. Мъжът беше с лице надолу и нещо ръмжеше. В това време по стълбите след тях тичаха още четирима униформени. И всичко това мина някакви си без шум. Бързо и стегнато. Чак не можах да разбера случи ли се. Да, видяхме го, но дори не осъзнахме. Пореден пример за немската убраност.
На връщане пък, отново на това летище бях свидетел на кацане на някаква знатна личност от Азия. Целият коридор, по който се очакваше да мине, беше ограден с червени кордони и пълен с мъже със забавни облекла. Явно униформи. Изобщо, летище Франкфурт не ме остави да скучая между полетите. Грижеше се за моето разнообразие.
Докато се разхождах из летището във Франкфурт, буквално ме следваше едно куче. Вървеше си редом със стопанката, разбира се. Но се разминахме поне няколко пъти.
Това, което ми направи впечатление е, че кучето не лаеше. То просто чинно и спокойно си вървеше до стопанката. Както беше отбелязал познатият на Христина, България е една от малкото страни, в които кучетата лаят. Това куче беше възпитано от стопанката си да не лае, за да не пречи на околните. Нямаше нужда от гръмки обяснения от типа“Ами куче е, лае! Какво да направя?“ Тя си го беше възпитала. Беше се погрижила за съществото, което тя беше поканила в обществото на хората. Явно максимата „Ами куче е, лае“ важи само за нашата простащина. И не са виновни кучетата, разбира се. Виновни са стопаните им. Поведението на кучето всъщност е точен измерител на нивото на интелигентност на неговите стопани. Затова искам повече наши съграждани да пътуват по света! За да видят колко хубаво може да се живее. И как не е толкова трудно да се постигне. Пък дано тогава и ние поживеем без ненужни дразги и напрежение помежду си.
В същия този ден бях свидетел и на още една особеност на европейските държави. За разлика от България, където все тръбим, че нещо не ни се спазва и все сме недоволни от лошо обслужване, гражданите на по-развитите ни европейски съседки на практика си търпят същите ограничения. Само че го правят чинно и без възражения.
Полетът ни от Франкфурт към Панама се забави близо с час заради снеговалеж. Ако това се беше се случило в България, всички пътници щяха до края на полета да мърморят, че само нас зимата ни сварва неподготвени и прочее, и прочее, и прочее. А немците просто съобщиха, че поради снеговалеж не можем да излетим и ще го направим, когато е възможно. Типично по немски. Без емоция спазват правилата. Е, можеха да раздадат по някоя чаша вода, но си изчакахме възможността със затегнати колани, изправени седалки и без никакво обслужване.
Добре че аз си се бях подготвила за полета по моя метод, изработен с натрупаните мили. Още при първия ми дълъг полет моят приятел Илко ми даде някои ценни насоки. А тъй като той години наред беше живял в Канада / полетът до там спокойно може да претендира за дълъг/, съветите му заслужаваха внимание. Първият съвет. Още при настаняване, докато важно шестваш по самолетната пътека на път към отреденото ти място, трябва да се огледаш за празни седалки. По възможност една до друга. Именно те се превръщат в перфектно легло. А колко е ценно това за дългия полет, знаят всички, които са го преживели. След като си го набелязал, си го наблюдаваш с грижата на добър стопанин. И в момента на прозвучаване по уредбата на заветното „boarding complete“ / всички пътници са заели местата си/, се втурваш като завоевател към останалото свободно място, преди друг да ти го е заел. За щастие, сравнително често ми се удаваше да успея да си обзаведа спалня на три поредни свободни седалки. Няма такъв кеф, както би казал бае ви Ганя. Полетът минава доста приятно и релаксиращо. И без обичайните подути и сини крака на края му.
Вторият важен съвет на Илко беше да си събуя обувките още в самото начало на полета. Този съвет, си признавам, ми трябваше известно време, за да го приложа в действие. Всъщност, за да съм честна, трудността ми трая само един полет. На връщане на същия полет вече бях с изути обувки. Първоначално скрупулите и доброто ми възпитание възроптаха срещу подобно невъзпитано поведение. Както често отбелязвам, краката на една дама по дефиниция миришат на розови листенца. Но тъй като и дамата е човек, се случва листенцата да не са винаги така свежи, както изисква протокола. А 24- часово пътуване често спомага за подобен ефект. За да преодолея неудобството от самото събуване ми помогнаха самите пътници, когато още на първия полет видях как пред очите ми половината пътници се освободиха от обувките си. Явно наистина е прието. И явно достатъчно много хора са достигнали до една и съща мъдрост. А колко е здравословно и удобно да не ти отекат краката, дори няма смисъл да се обсъжда.
Остана ефекта на не много свежите розови листенца. Но, както се казва, когато имаш желание, намира се и начин. Започнах да се снабдявам с чифт дебели и чисти чорапи, и чехли за еднократна употреба. Сред като ги нахлузвах, чинно опаковах обувките си в предварително подготвена найлонова торба и ги качвах в багажното отделение. Така освен че избягвах споменатия ефект, обувките ми не се и пречкаха. За жалост се оказа, че доста малко от другите пътници спазват подобна хронология. Повечето се ограничаваха с това да се събудят. И на принципа „Ми то е куче, затова лае“, се примиряваха със собствената си миризма. Само че за околните, особено в мое лице, това примирение си беше доста трудно постижимо. За радост, досега истински дискомфорт от подобно вмешателство на сензорите ми за миризми, са ми причинявали едва два пъти. Първият беше по време на полета до Бруней, вълшебното султанатство. Никога няма да забравя как в един полупразен самолет един единствен господин успя да запълни цялото пространство с миризмата на чорапите си. До там беше нетърпимо, че аз, за която към онзи момент беше немислимо да направи забележка и то на лице, с което ще продължи да се намира в едно помощение, не издържах и го помолих да си обуе обувките. И тогава получих един от важните уроци в живота си. ТРЯБВА ДА ИЗРАЗЯВАМ ЧУВСТВАТА И НЕУДОБСТВАТА СИ! Човекът нито се обиди, нито настана каквото и да било друго апокалептично действие. Извини се и се обу. Просто. Както често казвам, за да схвана в пълнота един урок, на мен същият следва да ми се дава доста нагледно. Явно поради тази причиа на следващия ден съдбата се погрижи за усвоя този урок. Пред султанската джамия на Бруней се озъртах за някой, който да запечата скромния ми лик за вечни времена на това място. И тогава пред мен изникна същият този господин с обувките от самолета. Вълната от неудобство и чувство за вина беше на път да ме погълне и потопи, когато същият този господин се приближи, усмихна ми се и попита дали не искам да ме снима. Естествено приех, благодарих и се разделихме с взаимни усмивки.
За добро, или лошо, вторият фрапиращ случай се случи именно на полетът ми към Куба. Така се размириса, че аж страшно настана. Миришеше по време на цялото едночасово закъснение. Миришеше и един час по – късно. Наистина ли няма срок за измирисване? Започнах да се замислям. Добре, ако сложиш едни мръсни чорапи в една стая, нима вечно ще миришат? Краката на съседа ми по коридор обещаваха да изпълнят именно това. Този път, научена от уроците за смирение, сложих слушалките и под мириса на съседските крака, на фона на класическа музика, изчаках да донесат храната. Едва тогава чорапливата миризма се предаде пред вкусотийската си посестрима. А фактът, че бях вече нечовешки гладна, определено спомогна за отправянето й в забрава. Бъдещето щеше да покаже колко дълго щеше да бъде това.
В шеги, хапване и подремване, дългият полет отмина. Дойде ред на последния полет. Панама-Хавана.
