На друг обяд получихме друг нагледен урок. По човешко отношение.
Бедни бяха повечето хора в Мадагаскар. Живееха в сламените си колиби, спяха на пода на същите тези колиби, но бяха заедно. Може да нямаха много, но всичко деляха. Говореха си! Събираха се по залез пред сламените си колиби и общуваха. И се усмихваха. Усмихваха се! Отразяваше усмивката им вътрешната им хармония. Нямаха материални блага. Но бяха духовно задоволени. Спокойна и удовлетворена бе душата им, изпълнена с топлина и човечност.
Не плачеха и на мрънкаха и децата. Живееха върху гърбовете на своите майки. И те шарени играчки нямаха. Най-много по някоя гума виждахме да търкалят няколко момчета. Но и те бяха спокойни. Изпълваха се с топлината на майките си и доволни бяха малките им сърчица. Чувстваха любовта и добрата енергия на родителите си. И никой не крещеше по тях. Както обичам да казвам, крещят само задоволените и разглезени деца. Копират писъците на собствените си изнервени и презадоволени майки. А африканските деца попиваха спокойствието на африканските си майки. И живееха в любовна симбиоза. И тихо, и усмихнато бе покрай тях. И се събираха. И бяха заедно. Дали в игри, дали в опит да помагат за препечелване на пари, или просто в говорене, обменяха добрата си енергия.
И случихме в едно от местните заведения по обяд нещо различно. И така необичайно бе, че за дълго ни остави безмълвни.
Влязоха няколко души мадагаскарски хора. Майка, баща, порасналите им двама сина и малката им дъщеря. И видимо добре материално изглеждаха всички. Здрави, нови дрехи. И не се вееха дрехите като на закачалки. А понаедряли бяха членовете на това семейство. Че и на височина бяха дръпнали батковците. Явно, храната не бе оскъдна в домакинството им. И зарадвахме им се първоначално. Ето, и тук има замогнали се! Успели бяха да излязат от крайната мизерия. И изглеждаха на пръв поглед като всяко друо семейство с добро материално състояние. Още повече затвърдиха това впечатление, когато със сядането си извадиха по един „смарт“ телефон и забиха носове в екрана му. Вдигнаха с нежелание поглед само към дъската-меню, когато се приближи сервитьорът. С половин уста изрекоха по някое ястие и отново потънаха в света на технологиите. И нямаше разговор. И нямаше погледи. И нямаше усмивки. Нямаше топлина в очите им. Забравили бяха за общуването помежду си. Придобитите блага бяха предоставили на всеки отделен собствен свят. И вече не споделяха. И вече бяха студени. И в пълно мълчание прекараха първите няколко минути. Омълчахме се и ние. И сал детски писък наруши това мълчание. Мълча малката дъщеричка цели няколко минути. Потънала в безхаберието и липсата на внимание от семейството си. И даде да се разбере за себе си. И закреща, и замрънка. И огласи с писъците си не само малкото бистро, ами и околностите. И така непривични бяха тези писъци, че застинаха като непознато чудовище насред спокойната аура на острова.
И както цели няколко минути бе мълчала, така цели няколко минути и пищя. И цели няколко минути не получи грам внимание от нито един от членовете на замогналата се фамилия. Така бяха потънали те в отделните си виртуани светове, че като нищо и наистина да не чуваха какво се случва в нашата реалност. В реалността на изоставеното им и уплашено от самота дете. Първи реагира баткото. Майката не бе в състояние. Мускулче по тялото й не трепна дори. Не произнесе дума баткото. Не изпрати успокояваща усмивка. А намери отнякъде още един смартфон и буквално го заби в лицето на сестра си. Като биберон й го натика в зейналата от празнина аура. И като с копче изключи писъците малката. Млъкна и потъна и тя в онзи свят на отдалеченото си семейство. Отдалечено от душите и приближено към материалните блага.
Повтори се сцената, когато майката се нещо пробуди. Минаха й явно някакви мисловни връзки и, поела ролята си на родител, дръпна от ръцете на щерка си телефона. Отново без дума за обяснение, без дума за приласкаване, без успокояваща усмивка. Просто с едно движение се пресегна и отне забавлителния център. Център, който не отказа, обаче на себе си. И се включи онова невидимо копче. И същите детски писъци огласиха вселената. Само дето този път събудена бе мама. И реагира доста бързо. Със същото неангажиращо движение бутна отново телефона в лицето на чадото си. И се врътна за пореден път невидимото копче. И в тишина потъна замогналата се фамилия. Буквално не помръдваха телата им.
Притихнали бяхме и ние. И с ужас наблюдавахме урока по съвременен прогрес. Успяха някак и да се нахранят новозабогателите. И постигнаха го отново без да вдигат поглед от телефоните. И бързо се случи. Просто намятаха храната в устите си. Без мисъл, без добра енергия. Подхраниха телесните си тлъстини и по същия безшумен начин и излязоха. Като сенки. Сенки на отдавна мъртви хора. Хора без души. Без човешко отношение. Без усмивки.
Едва след тяхното напускане успяхме да се съвземем и ние, така бяхме потънали в случилото се. И като ураган заизлизаха емоциите ни. Видяхте ли…как е възможно….затова не пищят другите деца….до какво води „прогреса“…колко е криворазбран…леле, до къде сме се докарали…затова са усмихнати бедните малгаши…
Имах нужда от въздух. И потърсих тоалетната. И се оказа тя в двора на къщата. И попаднах в дру свят. В истинския, в този, в който живеехме от няколко дена. Посрещнаха ме две мънички чернички слънца. На възрастта на богатото момиченце бяха дечицата на ресторантьорите. Одърпани бяха дрешките им. И мръснички. Босичко беше бедното момиченце. Но светнали бяха личицата им. Надничаше душата им в добрите им усмивки. Нямаха скъпи смартфони. Нямаха дори играчки. Играеше момченцето с метлата. Малката, пък, размяташе маминия шал по двора. И само щастливото им бърборене огласяше притихналия дор. Тихичко, добро, щастливо.
Още с появяването ми ме приеха за новата си играчка, или поне публика. И с усмивки ми представяха номерата си. Погледах ги, погалих ги по острите косици, па се върнах за апарата си, не можех да пропусна тези щестливи очички. Е, стегнаха се доста пред камерата и не можах да уловя щастливите им усмивки, но завинаги оставиха топлината си в сърцето ми.
Върнах се при дружките си. А те още обсъждаха яркия контраст, на който бяхме свидетели. Това ли е цената на прогреса?, не спирахме да се питаме. И дали ще спечелят мадагаскарските деца от исканото благосъстояние на родителите си? Спомнихме си разказите и на нашите баби. Така еднакво се движи светът! И уж към добро, а някак и не точно.
