Случи се една от дружките ми рожденничка във времето на нашето мадагаскарско пътешествие. И искаше ни се да я зарадваме с нещо местно и необичайно. Предлагаше хотелът ни прекрасни масажи. Извършваше ги Меюра. Истинска вълшебница бе тази дама! Масажираше за 20 долара тялото от стъпалата на краката до лицето и скалпа. Разбира се, първият подарък бе именно масаж.
И ми се искаше да отидем на някакви местни танци и музика. Или на вечеря с програма от типа „фолклорна“. И се оказа трудна задачата. Не бе отминало много време от получаването на независимостта им от французите. И не се бяха настроили още малгашите към връщане към корените си. Те, от корените си и не се бяха отделяли и сега, и в колониални времена. Но не можеха още да предлагат на туристите зрелища от тяхната култура.
Нейсе, отидохме в луксозен ресторант в Антананариво, в така наречения „висок град“. Там, където бяха царските дворцови комплекси и къщите на богатите днес. Препоръча ни го Джаки, нашата водачка из забележителностите на столицата. Уж била проверила и уж имало такива танци и музика. И, накокошинени във вечерно-туристически облекла, отправихме се към този тузарски ресторант с местни танци. Късно и след залез тръгнахме, та наместо очакваните 2 часа само 1 пътувахме до хълма. Много бяха тесни улиците. И още по-много превозните средства, пътуващи върху тях. При това за място се конкурираха и леки автомобили, и маршрутки, и големи камиони, и малките дървени рикши. Та, бавно се случваха нещата дори в този период извън основния трафик. Наместо да си хапнем вкусно в нашия си ресторант, пътувахме ние безсмислено, но нали програма очаквахме, търпяхме.
Стигнахме най-отпосле. И наистина тузарски бе ресторантът. Няколко мъже сервитьори ни посрещнаха. Един ни настани, друг ни донесе вода. До донасяне на дъската с менюто не се стигна. Уговорила бе менюто Джакси още на обяд. Че и предплата бяхме оставили. Така че започнаха да идват ястията поетапно. И пристигнаха първо красиво оформени три топки от тещо като пастет. Погледахме си ние в чиниите и понеже на нищо познато не ни заприличаха топките, попитахме сервитьра какво е това. Разглезихме се предните дни от чистия английски на водача ни Рина и решихме, че всички така го и говорят. И не се оказа точно това очакване.
Изпъна шия сервитьорът и гордо отсече „Деклевер“.
Тук е моментът да отбележа, че сал аз си стоях с не дотам силния английски. Но не стоеше така въпросът с дружките ми. Едната тъкмо се бе върнала от дълги години в САЩ, другата живее и работи в Англия, а третата в Австрия. Така че това, че аз не схванах отговора, не ме притесни никак. Очаквах си го. Истинското смущение настъпи, когато се установи, че не го били разбрали и другите. А тази от САЩ директно отвърна „А, това е нещо на френски“ и спря да се мъчи да намира близки алтернативи.
Пообсъдихме си ние на родния език как нищо не разбрахме и решихме елегантно да излезем от ситуацията. Усмихнах се широко и попитах: „А от какво е направен този деклевер?“. Смути се видимо сервитьорът и отново гордо отсече:“Ами, от деклевер“. Те ти булка, Спасовден!“. Що ще да рече тоз деклевер? Пък и ще трябва да го ядем, беля.
Попитахме за втори пък и едва когато сервитьорът взе да мъчи думичката „duck“- „патица“, взеха да ни се навързват някакви мисловни връзки. Деклевер, пастет, патица. А-аааа „duck liver“! Не точно „деклевер“, а „дък лийвър“. Нищо, важното е, че стигнахме до правилен резултат и то само за няколко минути.
Като компенсация деклеверът бе в такива количества, че в европейски ресторант би стигнало за цяла компания. А поднесоха ни към него най-хрупкавите, прясно изпечени малки хлебчета. Да си призная, май не бях опитвала друг път деклевер, та ето ти следваща полза от пътуването в Мадагаскар. Бяха приели много хубавини от кухнята на колонизаторите си и щедро ги раздаваха на туристите.
Само дето твърде засищащ беше деликатесът в смелите му размери. И с леко пълни стомаси се отнесохме към следващото ястие. Най-крехкото агнешко, което дружките ми бяха опитвали. Моето патешко филе не бе така фино, но пък и нямаше място за него след тежкото предястие. И тъкмо решихме, че вече наистина дори глътка вода няма къде да съберем, дойде тортата. Освен че радост за рожденничката, за нас си бе десерт. И очакваха нашите домакини да ни я разделят фино на четири и да си я похапнем така, небрежно. Предотвратихме поривите им и се съгласиха да ни я опаковат за в къщи. Не се шегуваха с порциите хората, ама никак. А тортата бе така голяма, че половината дадохме на Рина и шофьора и за нас остана достатъчно.
Нито танци, нито музика предложиха домакините, но и храната бе достатъчно приятна. И цялата вечеря за 20 долара на човек. Плюс още 20 долара за две бутилки вино.
А най-ценното бе изгледът. Отваряше се той към нощния Антананариво. И плащаше си и двата часа, прекарани в път, и всички останали неуредици.
