Ансирабе – третият по големина град в Мадагаскар, обитаван от народността „мерина“. Събирателен образ на живота в Мадагаскар.

Настана време и тръгнахме по дългия национален път Rn7 на Мадагаскар. Именно по него щяхме да се движим няколко дена. Той отвеждаше до основните природни паркове на острова. Той щеше да ни отведе и до сами южното крайбрежие на Индийския океан.

А засега стигнахме до първата си спирка, град Ансирабе (Antsirabe), третият по големина град в Мадагаскар. Живееха в него хората „Мерина“ – най-голямата етническа група на острова. Като събирателен образ на живота в Мадагаскар бе този град. Показа ни всичко. И обикновения ежедневен живот, и веселието на увеселителен парк, че и учебния процес на децата.

А ни посрещна с глъчта на големия град.

Някога районът на града бил част от Кралство Андрантсай, съществувало от началото на 1600 г. По-късно, в началото на 1800 г. бил включен в кралство Имерина.

Съвременният град бил основан от норвежкия мисионер Rosaas през 1872 г., а първите норвежки (лутерански) мисионери пристигнали няколко години по-рано, през 1868 г.

И явно добре им се случваше животът на жителите му, големи бяха къщите. Издигнати на по няколко етажа и което е по-впечатляващо, измазани и боядисани.

Високи и спретнати бяха и обществените сгради.

И за да не си помислим, че всичко е чак толкова идеално, гушеха се скромно до високите си събратя познатите ни малки едноетажни къщички.

Сгушени в една уличка чакаха и разноцветните рикши. Това бе нашата първа среща с екзотичните превозни средства. И само следващите дни щяха да ни убедят колко широко са разпространени те всъщност.

А този ден пътувахме по улиците на града заедно с рикшите, теглени от колоездачи. И напълно обичайно за острова, в пазар бяха превърнати тротоарите на централните улици. И продаваха направо на земята всякакви благини – от храна до вещи за дома.

И някъде там, сред улиците, видяхме нова разновидност на шарените рикши. Нямаха велосипеди те, а се теглеха от човек. Запрягаше собственикът им себе си в дървения впряг и теглеше натоварената си каросерия, подтичвайки.

Градът на контрастите бе за мен Ансирабе. На фона на слабичките водачи на рикши, имаше в него и модерни бензиностанции, и офис на куриерска служба.

Намерихме и голям хранителен магазин. В общи линии, като навсякъде изглеждаше той. Само дето рафтовете му бяха пълни с доста еднообразни и прости стоки. А на входа застрашително посрещаше посетителите намръщен охранител. Е, на нас се усмихна.

Съвсем недалеч от съвременния магазин продаваха обикновените жители на третия по големина град същия ром, както в магазина, само че на скована масичка пред схлупената си къщичка и в обикновени пластмасови бутилки.

Продаваха в съседство и друг вид храна – сготвена и прясна. И макар че на дървени щандове я предлагаха, изглеждаха ястията напълно прилично. Поблазниха и нас. И се оказа всичко купено истински вкусно. А като се прибави и факта, че от пресни и истински продукти бе сътворено всяко ястие, истинска ценност си бе продаваната храна.

Продължихме след пазара по улиците на града. Продължиха покрай нас и контрастите на ежедневието на жителите.

Седяха си някои почти на земята до ламаринените врати на къщите.

Други, пък, се веселяха сред атракциите на увеселителния парк в централната част на града. И отново като навсякъде по света изглеждаше той. Огромни лодки и люлки люлееха желаещите. Виеха захарен памук и пукаха пуканки на сергиите за храна. Пътуваше по улиците и шарено забавно влакче.

А встрани от увеселителния шум седяха обикновените хора. Хората от народността Мерина.

Напълно необикновена бе нощувката ни. Когато търсих място за отсядане в града, попадна ми като вариант нощувка в пансиона на местното училище. И изключително приятни бяха отзивите на отседналите там. Хем чисти и приятни били стаите, хем с парите, платени за нощувката, подпомагали директно обучаваните в училището ученици. Реших, че няма по-добър вариант да видим живота отблизо, а и да помогнем на малките ученици. И ето че се насочихме към училището. И се оказа то изградено на доста голяма площ.

И пристигнахме в най-правилния момент. От утре, 09 януари, започвал новият учебен срок. И сварихме учениците в неделно празненство по повода. Направили бяха сами огромна торта и с танцова стъпка я носеха в столовата.

Посрещна ни по-късно сестра Вивиан и ни разказа, че с дарителски пари било изградено училището. Дарители осигурявали и ежедневното обучение на възпитаниците му. Не повече от 1 евро на ден струвало обучението на един ученик, но и тази сума била непосилна за голяма част от родителите. И изпращали децата си в дарителското училище. Поне един път на ден топла храна получавали децата. А и се учели сред красотата на комфортните му сгради.

И напълно комфортни бяха и стаите, в които ни настаниха да спим. Имаха си и електричество, и контакти, и топла вода в банята, и чисти чаршафи. И гледахме от височината на прозорците празното училищно игрище.