Религията и ритуалът по есхумация „Фамадихана“ в Мадагаскар.

За религията на малгашите попитахме. Християни били повечето, протестанти и католици. Взели религията на колонизаторите си и странно я вплели в старата  си вяра. Никой вече не помнел съвсем старите вярвания. Не били познати и ритуалите на африканската религия „вуду“. Макар и съвсем близо до Африка, не били чак толкова много дошлите от континента заселници.

И днес хората вярвали в Бог. И посещавали християнските църкви. И множество църкви бяха изградени из цялата страна.

Някои от тях буквално се сливаха със земята. И нищо чудно, изградени бяха от калта на същата почва.

А след Бог поставяли малгашите  предците си. И вярвали, че именно предците им ги пазят и закрилят. И когато имали молба, или въпрос, обръщали се към тях. Предците им  донасяли молитвите и прошенията им към Бога, те осъществявали връзката им с него. И леко странно се случваше това за европейските ни представи

Животът на живите го виждахме. За след това ни разказа Рина. А след това погребвали покойниците си жителите на Мадагаскар като навсякъде по света. Различното идвало после.

Само пет години стояли погребани. Имала си всяка фамилия семейна гробница. И представлявала тя малка едностайна малка къщичка, изградена от тухли и камък. Макар повечето малгаши да живееха в бамбуково-сламени колиби, от камък бяха домовете на мъртвите. В това вярвали – дървото е за живите, камъкът за мъртвите.

И малка част от каменната гробница съставлявала наземна част, нещо като малко преддверие, или салон. А останалото пространство било изкопано 2 метра под земята. И в него премествали телата на погребаните роднини.

Есхумацията била напълно обичайна по тези ширини. И дори да почине далеч някой член на фамилията, погребвали го там, на място. И след 5 години се обаждали местните на роднините му. Отивали те и есхумирали останките му. Което бе за мен особено зловещо – измивали костите от останките. След това увивали почистените кости в парче коприна и  ги отнасяли в семейната гробница.

И не свършвало всичко с това, ами само започвало. За да измолят благословията на починалите си предци, или да ги помолят за защита в труден момент, есхумирали   костите на някой от тях  от време на време. Отбелязали си с нарочни марки чии кости къде са положени в семейната гробница и след решение на фамилията, есхумирали някои от тях. Сменяли отново изгнилата коприна, с която били увити с нова и ги излагали на поклонение в гробницата. Случвало се това в периода между юни и август всяка година. И устройвали си празник. Наричали  празника Фамадихана (Famadihana), в превод „преобръщане на тялото“. Разнасяли с танц костите, издигнати върху главите на танцуващите. Гощавали се с месо от зибу, пиели алкохол, пеели под звуците на музикални инструменти и танцували. Нещо като помен устройвали, но с есхумация на костите. Само че вървяло то с грандиозно празненство. И след като ги оставяли за по няколко дена за поклонение, заравяли ги обратно в семейната гробница.

Не водели записки за точното местополагане, не били всички грамотни. Така че от уста на уста се предавало местоположението в поколенията. А когато минело достатъчно дълго време и вече забравени били нечии кости, увивали ги заедно в коприна и ги заравяли за последно. И повече не ги безпокояли.

И бяха изградени гробниците редом с църквите. Тоест, със санкцията на Църквата се практикувал древният ритуал.

А понякога поставяли тотеми върху гробниците. Изобразявали те често неосъществените мечти и желания на починалия. И така мини автомобил, или мотор се забелязвали някъде над каменната гробница.

На други пък рисували моменти от отминалия живот на някой от починалите, или отново неосъществените му  мечтания.

Така изживявали Фамадихана в областта около столицата Антананариво.

Малко  по-различно са случвал процесът на есхумация в района на планините Исало (Ишало), там където  днес заградили националния природен Исало парк. 

Полагали тук мъртвия в дървен ковчег и занасяли го високо в планината. Там го оставяли в пещера. И наричали пещерата „временна гробница“. Оставяли го там до 3 години. И отваряли гроба след това. Измивали костите и ги премествали в постоянната семейна гробница. И за разлика от съседите си, не ги тревожели повече.

За още едно жертвоприношение ни разказа местният ни водач от Исало парк Зозе (Хозе). Починали в неговото семейство в рамките на месец леля му и синът й. И въпреки че най-вероятно от болести се случило, отдавали го те на гнева на Боговете. И събирал живият чичо тази събота роднини и близки. И щял като жертвоприношения да заколи един зибу и да раздаде месото му за омилостивяване на всевишния. И с нетърпение очаквали всички събитието. Хем с роднините ще се съберат, хем повод да похапнат и да се повеселят.

Изобщо, напълно нормално се отнасяли мадагаскарци към смъртта. И не пречело да тъжат за починалите си, но в празник превръщали всяко възпоменание.

Заговорихме се с местния ни водач в океанския град Тулеар. И разказа ни той как и църкви, и джамии имало построени в страната. Но приемали свещените служители религията за бизнес. И увещавали хората, че колкото повече дарове на храма донесат, толкова по-добър живот ги чакал занапред. А бедни били хората. Но още по-необразовани. И искало им се от Бога благосъстояние да измолят. И давали и малкото, което имали. И забогатявали божиите наместници. А все повече обеднявали хората. И не се интересували нито църковните служители, нито служителите на джамиите за благосъстоянието им.

За щастие, започнал напоследък добър процес. И започнали да спонсорират църквите образованието на децата. И открили към много от църквите училища. И приемали в тях децата на най-бедните. А за да мотивират родителите да ги пускат, предлагали на децата топъл обяд. Който понякога бил и единственото ядене за деня им.

И имахме късмета да посетим едно от тези училища в Анцирабе (Ансирабе).

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език