След поминъка на хората от Мадагаскар, да поговорим за къщите им.
От столицата Антананариво започна пътуването ни из острова. И там нещата си бяха доста нормални. Тухлени измазани къщи на по два и повече етажа. Може леко неугледно да изглеждаха на моменти, но си бяха стабилни. А на места оформени в доста лъскави и приятни квартали на брега на някое от езерата на столицата. И, което е най-важно, снабдени бяха и с електричество, и с вода.
Само че колкото повече се отдалечавахме от столицата, толкова повече разбирах, че не това е истината за страната.
От кирпич били изградени обичайните къщи в Мадагаскар. От почвата слепвали кирпичени тухли и с тях издигали къщите си. На два етажа била обичайната мадагаскарска къща. Долният етаж ползвали като плевня и в него живеели животните. А на горния пребивавали хората.
И разказа ни Рина, че имало и малко замогнали се.
Че какво ли могат да работят различно от другите?, възкликнахме.
Ами, каза Рина, това били хората, които са ходили на училище. Страшна сила било образованието, па макар и само постижимото за повечето, начално. Стига да можели да четат и пишат, на държавна работа се устройвали бившите ученици. И заемали постовете на местните полицаи, учители и чиновници. Не взимали големи заплати, но стигали за измазване на къщата и една идея по-добър живот. Не стигали за повече. И макар в измазана къща, в същото село живеели замогналите се. А и традициите им го повелявали. Свикнали били с този живот и него си живеели. Пък и в селото били роднините им. Не си представяли за сега животът без голямото си семейство.
А понякога решавало голямото семейство и дарявало семейните пари на един от членовете си. И той измазвал с тях къщата си.
Продължавахме да пътуваме и през много села преминахме. И покъртително бедна ставаше ситуацията. Нямаше ги вече хубавите тухлени къщи от района около Антананариво. Нямаше ги дори кирпичените къщи на два етажа. Едноетажни бяха тук. И едностайни. То и къщи много не можеха да се нарекат. А си бяха чисти сламени колиби. От бамбукови пръчки бяха изградени стените. И със слама покрити покривите. Надникнах в няколко по пътя. И напълно празни бяха къщите – колиби. Да спят се прибирали в тях хората. И спели направо на пода. А огнището за приготвяне на храна пред колибата бе изнесено. И готвели на огън от дървени въглища.
А когато и дъжд завалеше, съвсем ставаше покъртителна историята. Още по-неприветливо сред калта наоколо стояха къщите-колиби. То и как на несилен вятър да устоят?! А имало сериозни циклони понякога. Заради това за огромни щети съобщаваха в сезона на циклоните световните агенции. Един циклон и свършвало селото с познатия си живот.
Но си живееха хората в тези къщи. Не било живот, а оцеляване, вметна Рина. И не можехме да не се съгласим. Само че продължаваха да се усмихват красивите малгаши. И намираха начин и в това бедно съществуване някак да запазят добрината си.
Имаше на места насред сламените къщи по няколко сламени навеса спретнати. И продаваха под тях хората плодове, или готова храна.
Имаше електрически стълбове по пътищата, но не водеха жици от тях към къщите. Нямаха електричество масата от къщите. И на дървени въглища готвели стопаните им. Нямали и вода. А от кладенци я носели. Поне водата била публична собственост. Но и за нея се плащало, макар и нищожни суми.
Но навлизал по малко прогресът. И някои къщи вече били снабдени със соларни панели. А по-богатите къщи си имали и електричество, и вода.
Като правило, с тези съвременни придобивки били снабдени всички къщи в градовете.
А хората имали култ към слънцето. И затова спели на изток, от където изгрява небесното светило. И макар в бедни къщи, намирали начин да изкарат прехраната си и един на друг да се порадват.
