Коя според вас е най-разпространената храна в Мадагаскар?, ни попита водачът ни Рина. „Бананите“, отговорихме в един глас ние. И не, не се оказаха те. А оризът. Не напразно толкова много оризища подминавахме всеки ден.
Донесли оризът някога пришълците от Индонезия. И се превърнал той в основната храна на острова-държава. По 160 кг на година изяждал всеки човек. Ядяли го и на закуска, и на обяд, и за вечеря. Ядяли го солен на ястия. Ядяли го и сладък в сладкиши.
Именно така и се оказа. Най-бързото и най-разпространеното ястие бе оризът. Тези, които съвсем нямали нищо друго, и само ориз похапвали. За останалите обичайно към ориза се прибавяли варени зелечуци. При това често към тези зеленчуци бе прибавен и картоф, или друго кореноплодно. И както изглежда нищо особено, така си беше достатъчно вкусно.
За последващите хранения през деня често оризът вървеше с касава. Оказа се касавата доста вкусно кореноплодно. От коренът не успяхме да опитаме, но листата малгашите готвеха често. И представляваха сготвените листа от касава не особено приятна на вид зелена каша. Но вкусът изплащаше всичко. Може би самите листа си бяха вкусни. Може и подправките да бяха уцелили. А може и в комбинацията да се криеше тайната на добрия вкус, но истински вкусно ястие се получаваше. И се наричаше ястието равитуту.
И след това търпяла отново някаква обработка. И ако не се свършели правилно нещата, оставал горчив вкус. Ястието от сготвените листа от касава носеше наименованието равитуту. А към тях по желание се добавяше месо от зибу, или свинско. За доброто храносмилане, пък, на листената каша от касава предлагаше се задължителната оризова вода. Това бе водата от сваряването на ориза. Явно не спазваха нашите пропорции едно към две и половина, или три ориз – вода на острова и много вода оставаше след приготвянето на сварения ориз. И нея гореща пиеха заедно с яденето, за да подпомогнат стомасите си. При друго ястие не ни сервираха подобна вода, или нещо друго, та явно само храносмилането на касавата се нуждаеше от подпомагане.
А към нея прибавяха най-различно месо – от зибу, свинско, козе, или пилешко и патешко.
Другото много обичайно бе свареният боб. Не вярвах, че точно българче може да се впечатли от вкусно приготвения боб. Все пак, бобът си е едно от изконните ни ястия. Но, впечталиха ме малгашите. Невероятно вкусно им се получаваше и готвения боб.
А това, което искрено ме учуди, бяха спагетите. Ядяха ги почти наравно с ориза. И се оказа, че произвеждали паста и особено спагети на съседния остров Мавриций. И оттам в Мадагаскар ги внасяли.
Всъщност, отскоро си деляли спагетите и оризът първото място по разпространено ястие. При това оризът бе фаворит в закритите заведения, а спагетите държаха първенството в уличните кухни и колички. Предлагаха се те сварени с малко зеленчуци и добре овкусени. Предлагаха и просто сварена паста. А към нея предлагаха пържени кюфтенца и късчета месо.
Именно спагетите бяха първото ни ядене на острова. Тръгнахме първия ни ден без закуска от хотела. Представяхме си как ще хапнем нещо вкусно по пътя. Да де, обаче 2 часа излизахме от столицата. И вече зверски бяхме гладни. А четири огладнели жени не се оказа особено добра комбинация. Споделихме с Рина няколко пъти срамежливо и любезно желанието си да хапнем. И отговори ни също така любезно той, че в момента, в който види подходящо заведение, веднага ще спре. То ли бавно се движехме, то ли заведения много подходящи нямаше, но се наложи по доста по-категоричен начин да изразим нуждата си от храна. И явно стреснахме придружителите си, та се принуди да спре шоьорът ни до първата крайпътна улична кухня. И въпреки непрекъснатите съмнения на Рина дали наистина смятаме, че е подходящо за стомасите ни да се храним точно тук, нападнахме ние храната. И така от една стъклена витрина си взехме по една порция спагети и по няколко парчета пържени малки банички с пълнеж. И всичко това получихме срещу равностойността на половин долар за двете. И срещнахме най-усмихнатите и приветливи хора. Хареса им, че белите спряха при тях да похапнат и помолиха да ги снимаме.
И уж ни разбра сервитьорката, а се забави страшно. И наистина много време чакахме. И получихме най-накрая истинско капучино в истински европейски пластмасови чаши. И на фона на половиния долар, платен за обяд за двама, платихме за две кафета и една сладка цели 5 долара. Това е напредъкът. За вносните стоки се плащаше скъпо. И се чакаше дълго.
И се оказа по-късно, че непривично е за малгашите капучиното. А пиели те само местно мадагаскарско кафе. Произвеждали го и на клиентите го предлагали. И пихме два пъти. И цяла нощ не можахме след това да заспим. Истински силно бе кафето на острова. И се отказахме от него. И както „ние кола не пием“, така започнахме да си взимаме всеки ден по една такава напитка. Е, не беше точно „кока кола“ , а „world cola“, но идеята беше същата. Само дето със захарта не се шегуваха на местните. Щедро я сипеха навсякъде. Та, онова с нулевите калории го оставихме в Европата.
Именно в това заведение открихме, че продават местните мед в половинлитрови пластмасови бутилки. И нещо още по-важно! Че има мадагаскарски шоколад! Оказа се Мадагаскар и производител на какао. И си произвеждали местните напълно местен и чист шоколадов шоколад.
И да се върнем на храната. Разделих възможностите за получаването й на три. Единият бе твърде скандалният за мнозина уличен вариант. Просто в улични стъклени витрини, или дори без стъклени витрини, а под някой навес се продаваха готвени и пържени ястия.
Тази категория имаше две подкатегории. Едната бе съвсем народно-улична. И храната се предлагаше редом с бедните къщи, под навес, или просто на сергийка.
И да започнем от „тестените“. Не че не съдържаха тесто, само дето тестото наместо от пшенично, беше изработено от оризово брашно. И се получаваха интересни и изключително вкусни малки кръгли хапки. „Раманунага“ се наричаха. И първо ги варяли в гореща вода, а след това леко ги запържвали. И се получаваше истински вкусна закуска. Веднага ни станаха любими. И ги търсихме навсякъде под кодовото наименование „пърженки“.
А под шубера на уличните сергии за храна бяха разположени две тенджери. И идваха посетителите. И сипваше домакинът нещо като кондензирано мляко от едната тенждера, изсипваше към нея половината захарница и добавяше гореща вода от другата тенджера. Подаваше готовата напитка в неизменните малки канчета и я пиеше посетителят направо както си стоеше до шубера.
В подобни улични кухни се приготвяха и всякакви ястия и салати. Всъщност, не всякакви. Основно се предлагаше зелево-морковена салата. Която пък се продаваше на сергиите за зеленчуци направо в настърган вид. Но пък я овкусяваха истински сполучливо.
Към салатата вървяха пържени късчета пилешко месо, или месо от зибу, пържените тестени триъгълничета с пълнеж от зеленчуци и месо, спагети и някаква смес от паста и майонеза, приготвена във вид на торта.
Често и малките наследници участваха в процеса на продаване на храна, вързани за гърбовете на мама, или тати.
На сергии висеше и суровото месо. Дали цели пилета, или парчета от зибу. Разказа ни Рина, че си имат вече фризери продавачите и в тях съхраняват непродадената продукция.
Явно я сменяха и през деня, защото от никъде не ни лъхна на развалено, или недобро месо. А обикаляхме по пазарите понякога и при залез.
А салонът си бе като навсякъде. Маси, покривки, столове.
Различното бяха сосовете. Задължително се предлагаха един много кисел и един много лют. Лютивото помагаше за борене на недобрите бактерии във влажната жега. И не го пестяха местните. Хапвахме си го и ние. И както ни подпалваше устите в началото, така му свикнахме за няколко дена, че си го и търсихме.
Интересното в заведенията на цял Мадагаскар бяха менютата. Че бяха на френски, свикнахме. Бърза сверка с „гугъл преводач“ ни даде информация относно наименованията на основните меса и зеленчуци и се чувствахме вече в свои води. При нужда, разбира се, опитваха се да помагат домакините.
По-необичайното бе, че бяха изписани ястията не върху хартиено меню, с каквото сме свикнали, ами с тебешир на дъска.
А ястията им се получаваха истински добри. И вкусни, и с чисти продукти. Единственото неудобство бе чакането. Нямаха заготовки и приготвянето на всяко ястие започваше с обелването на зеленчуците. Затова обикновено поръчвахме първо храната, а след това отивахме на обиколка. И на връщане ни чакаха вкусните блюда. А там, където не бе възможно, просто търпеливо чакахме, предвкусвайки удоволствието от истинската храна, без консерванти и подобрители.
В това заведение се намъкнах в „кухнята“. И може да изглеждаше леко стряскащо на пръв поглед, но всъщност добра хигиена поддържаха готвачите. А бе разположена кухнята на двора. Нямаха електрическа печка. И се готвеха ястията в мини печки на въглища. На въглища бе и скарата. Чиниите, пък, се миеха до печките, в голяма мивка с течаща вода.
Другото, което ни впечатли. При това впечатли не само нас, но и домакина ни. Поискахме в едно от по-народните заведения печена риба. И нямаше проблем. Само дето четири риби имал домакинът и много държеше да си ги изберем. Много се учудихме. Точно четири бяхме и ние, по една на всяка, какво има да избираме. Не, дълго говориха Рина и собственикът. И накрая се съгласихме да избираме, само да приближим мятането на суровата риба на скарата. И донесе домакинът ни четирите риби на един поднос. Погледнахме ги ние и отсякохме. Добре, изпечете ги точно тези. И тогава настъпи момента на учудване на добрия ни домакин. И четирите? – Попита той с очи и думи. Два пъти трябваше да му потвърдим, за да възприеме явно странната за него информация. И осъзнахме малко по-късно. Основната му клиентелата бе от местното население. А не можеха местните да си позволят цяла риба да хапнат. При това, за да не им стане тежко, просто с една салата. И без ориз и без кореноплоднни. Сигурно една риба е мислил да изпече домакинът ни за всички ни и да добави към всяко парче по една купа с ориз за наяждане. И явно дълбоко го бяхме учудили, че с притеснение пристъпи към поднасяне на сметката. И с видимо облекчение осъзна, че можем да си платим. И не бе никак скъпо ястието. По-малко от 10 долара платихме.
Странна бе и самата риба. На вид голяма изглеждаше. А някак празна бе след като се изпече – и тя като всичко наоколо, слабичка и без много месо. Та, никак не ни се опираше с малкото зеленчуци, с които я сервираха.
В подобен вид бе менюто и в скъпите ресторанти. В този вид бе и листа за виното, в мадагаскарския случай, дъската с виното. И ги пренасяше сервитьорът. И стоеше като подпирачка и чинно чакаше избора на клиентите. Също толкова чинно чакаха и клиентите. Че менюто едно. И докато съседната маса не привърши с поръчката, нямаше как да бъде отнесено при следващата.
А всичко бе, защото за деня се готвеха ястията. И се сменяха всеки ден. А нямаха принтери да отпечатват менюто ежедневно.
И след този лукс да се върнем отново на улицата. Именно там изкарахме голяма част от пътуването си. Там се и срещнахме с типичните храни и обичаи на местните.
За прегладнелите по време на разходката по забележителностите предлагаха големите градове стъклени витрини с най-необходимото. Банани, хляб, цигари и местни сладости.
Така се запознахме със сладкиша, наречен „куба“, направен от оризово брашно и смлени фъстъци. Веднага си закупихме да го опитаме ние. Не пожелаха да споделят предложеното ни Рина и местната ни екскурзоводка Джаки из забележителностите на Антананариво. Обясниха ни, че всяка домакиня го правела по различен начин и не били сигурни дали уличните продавачи са спазили точно рецептата. Опитаха след много наши настоявания по едно малко парче и признаха, че получил се бе сладкишът „куба“.
Там, насред пътя, виждахме често и нещо така познато. Варена царевица. Варяха я хората до сами сергиите, на които в суров вид предлагаха зеленчука. И имаше царевицата вкуса на онази царевица от нашето детство. И с удоволствие си взимахме при всеки удобен случай. Не бе сладката царевица, която днес превзе пазарите у нас, а онази, на която слагахме сол и бе така приятно хрупкава.
Варяха царевица в едната тенджера. В другата варяха царевичен сладкиш. Нещо подобно на онзи оризов пудинг, който ядохме на гости на царя до Раномафана, само че наместо с оризово брашно, със смлени зърна от царевица. И той завит в дебелите листа.
А истински интересното бе чипс от банан. Не знам как успяваха да го нарежат на толкова тънки лентички. Но бе леко запържен и истински вкусен.
