И днес имало 16 основни етнически групи на острова. Така ни каза Рина. И въпреки, че в потърсената по-късно литература, навсякъде се говореше за 18 групи, 16 бяха и снимките на народностите, изложени в хотела ни в Тулеар.
А всяка от отделните етнически групи си имала наименование. И обяснение на това наименование, че и история. Само дето неписана е историята на Африка. И само в преданията между поколенията се пази. И само можем да гадаем колко се е загубило. И колко автентично е запомненото.
Започнало всичко с едно племе.
„Вазимба“ (Vazimba). Това били първите жители на Мадагаскар . Описват ги съвременниците като много дребни хора, по-ниски от средния човек. Заради това някои съвременни изследователи ги приемат за пигмейски народ. Същите тези изследователи смятат, че „вазимба“ мигрирали от индонезийските острови между 350 пр. н. е. – 500 г. сл. н. е.
При пристигането си в тези древни тропически високопланински гори, „вазимба“ практикували „тави“( tavy) – селско стопанство с подсичане и изгаряне. Те изсичали горите, за да разчистят земята за отглеждане на банани, грудки, джинджифил и други основни продукти . Събирали също и мед, плодове и ядливи семена и ловували дребен дивеч в горите. С увеличаването на населението им селата били управлявани от вождове, а по-късно от крале. Смята се, че владетелите боядисвали косите си в червено с местна гъба. И до днес царските особи в Мадагаскар обичат червения цвят.
„Вазимба“ се деляли на няколко вида. „Вазимба андрано“ (Вазимба на водата) се заселили покрай реки и езера. В долините се заселили „Вазимба антети“ (Вазимба на почвата). Те били и най-многобройните. „Вазимба анцинги“ (Вазимба на цинги) живеели в пещерите около варовиковите образувания цинги (tsingy) в западен Мадагаскар и се смятало, че събират плодове и други горски продукти, за да се изхранят.
Неписаната устна история повелява, че последните хора от „Вазимба“ били унищожени по време на управлението на Андрианяка (1610–1630), победоносният цар на народа „Мерина“. Всъщност, някои изследователи приемат, че хората „вазимба“ не са изчезнали, а са се асимилирали в съвременните етнически групи на острова.
Легенда се предава от уста на уста в мадагаскарската неписана история. За жена от „Вазимба“ на име Рамбоамана и мъж от „Вазимба“ на име Рамбоабесофи, известни като „томпон-тани“ (господари на земята). Признавала ги легендата за най-ранните жители на Мадагаскар. Двойката имала двама сина – Рангоромана и Зафихисоки. Те и донесли животното зибу (зебу) на острова.
Друга легедна повелява как „Вазимба“ изобщо не били хора, а по-скоро нещо като чудовища или често злонамерени духове, които преследват природни места като реки, камъни, или клисури. И не можели да издържат да докоснат предмет, който бил в контакт със сол. Забранено било също да се носи чесън, или свинско месо в район, за който се смятало, че съдържа гробница на „Вазимба“.
Вярвало се също, че хората от „Вазимба“ потапяли мъртвите си в определени тресавища, или други водоеми и тези райони се приемали за свещени. А често ставали и места за поклонение и жертвоприношения.
Смесвали се впоследствие хората „вазимба“ с хората, прииждащи от Африка, Малайзия и Индонейзия. И се претопили до степен, че днес не представляват съществуваща етническа група, а по-скоро предци на днешните обитатели на големия остров. И водели повечето от днес съществуващите етнически групи в Мадагаскар началото си от хората „вазимба“.
И ето основните съществуващи днес етнически групи в Мадагаскар:
„Сакалава“ („Sakalava“)наричат хората от долината. И дошли те някога от Африка с лодки. И съставляват днес една от най-големите етнически групи. И най-много от всички жители на острова приличат на африканските си съседи.
Живеели някога заедно хората сакалава с друга народност, наречена „Бара“. Живеели заедно в планините. Но после се преметили на запад, в равнините. И се нарекли „Сакалава“, на дългите равнини, в които преместили обитанието си. В буквален превод наименованието означава „Хората от Дългата долина“. „Сака“ означава равнина, долина. „Лава“ означава „дълга“, „дълги“. И така заживели отделно под новото си наименование „Сакалава“.
Хората от народността „Бара“ („Bara“) останали в планината. Дошли те някога на острова от Малайзия и Индонезия. И много обичали зибу (зебу) (местното животно, наподобяващо вол с гърбица от мас на гърба). Символ на мъжествеността било зибу за тях. Така доказвало някога момчето-бара, че било вече възмъжало, като откраднело зибу.
Същото следвало да докаже и порасналият мъж. За да покаже колко е силен пред народа си, отново следвало да открадне зибу. А това обикновено съвпадало с момента на сватбата. С крадено зибу при невестата си отивал. И неговото месо отивало за угощение на сватбарите. Само че сменили се времената и днес затвор грози крадците. И започнали младите мъже не да крадат, а да купуват зибу. А за това следвало да работят истински здраво.
„Мерина“ („Merina“)се наричат хората, обитаващи централната част на острова. Те били и най-голямата общност на острова. Мерина (Имерина) означавало „Възвишени хора“. А се нарекли така, тъй като живели на високото плато. „Мерина“ били една от „планинските“ мадагаскарски етнически групи на африканския остров. Произходът им бил смесен, предимно от австронезийци, пристигнали на острова преди 5-ти век сл. н. е. Във вековете се смесвали с араби, африканци и други етнически групи. Хората от Мерина живеели най-често в центъра на острова и около столицата Антананариво. Именно суверените на Мерина в края на 18-ти век и по-точно техният крал Радама I помогнал за обединяването на острова под тяхно управление. Те изградили и новаторска за времето си сложна инфраструктура за напояване и високопродуктивни ферми за ориз във високите плата на Мадагаскар до 18 век.
„Бетсимисарака“ („Betsimaraka“) – (неразделното множество) – също една от най-големите етнически групи, съставлява приблизително 15 процента от населението на Мадагаскар. До началото на 18 век народите, които съставляват ядрото на Betsimisaraka, били организирани в многобройни кланове под ръководството на вождове ( filohany ). Подобно на сакалава на запад, бетсимисарака също били съставени от множество етнически подгрупи. По времето на царуването си цар Рацимилахо успял да обедини всички народи от общността и получил името Рамароманомпо („Господ, обслужван от мнозина“). Именно той да на сънародниците си името Бетсимисарака, означаващо „многото неразделни“, за да потвърди единството им пред лицето на враговете им.
„Бетсимарака“ обитават дълга, тясна територия по протежение на източния бряг на Мадагаскар, която включва главното пристанище на острова в Тоамасина. Векове наред хората от тази общност се смесвали с европейските пирати, моряци и търговци, акустирали, или заселили се по източното крайбрежие. А това довело до засилване на европейските гени в голяма част от хората.
Хората от „бетсимарака“ практикуват и фамадихана (есхумация) и самбатра (обрязване), а вярват и в магьосничество и широк спектър от свръхестествени сили. Много техни табута и народни легенди били посветени на лемурите и крокодилите, срещани на територията им.
Социалният им живот се върти около селскостопанската година, като подготовката на нивите започва през октомври, жътвата на ориза през май и зимните месеци от юни до септември били посветени за поклонение на предците и други основни ритуали и обичаи.
Както в някои други етнически групи и в тази се наблюдава ясно разделение на половете. Така жените следва да вървят след мъжете. На тях била отредена и ролята на носачи и носели леки предмети на главата и тежки предмети на гърба. Жените също се включват в отглеждане на селскостопанските култури, те носят вода и запалват огъня в огнището, а също приготвят ежедневни ястия. Мъжете били отговорни за обработката на оризовите полета, добиването на храна, събирането на дърва за огрев и изграждането на семейния дом. Те също участват в дискусии и дебати относно обществените дела.
„Сиханака“ („Sihanaka“) – (хората на блатата, или хората на езерата) живеят около езерото Алаотра и град Амбатондразака в централен североизточен Мадагаскар. Дълго време оризът бил основната култура в региона. А след 17-ти век „Сиханака“ станали богати търговци на роби и други стоки, като се възползвали от местоположението си на главния търговски път между столицата на съседното кралство Имерина, Антананариво и източното пристанище Тоамасина. Днес „Сиханака“ практикуват интензивно земеделие и добивите на ориз им били по-високи от останалите региони в страната.
„Сиханака“ като цяло имали егалитарна социална структура, като най-възрастният мъж бил начело на семейството.
“Бецилео“ („Betsileo“) са друга високопланинска етническа група, третата по големина по отношение на населението. Означавало името им „Непобедимото множество“. А го получили след неуспешно нашествие на крал Рамитрахо в тяхното кралство Менабе в началото на 19 век.
„Бецилео“ заемат южната част на платото Мадагаскар . Традиционната им територия се простира в границите на мадагаскарската провинция Fianarantsoa , където и се намира едноименната им столица. Идентичността на „Бецилео“ била тясно свързана с културата на „Мерина“, тъй като и двете са високопланински групи. Социалната структура на „Бецилео“ се определя от сложна система на родство. Всеки „Бецилео“ бил длъжен да се присъедини към семейното занимание и именно степента на родство определяля и ролята му в това занимание. Старейшините на общността били абсолютните лидери и често притежавали повече власт над хората си от тези на официални държавни позиции.
„Бецилео“ имали и изключително сложна система от социална организация, разделяща хората от общността на andriana (благородници), hova (свободни обикновени хора) и andevo (роби). Роби те наричали най-ниската социална класа в съвременното им общество.
„Цимихети“ („Tsimihety“) – (Тези, които не подстригват косите си). Тази етническа група определят мадагаскарци като анархистите от северозападен Мадагаскар. Така получили и името си. Опълчили се някога на кралство Сакалава, разположено на запад от тях. А от поданиците му се очаквало да подстригват косите си по време на траур.
Изследователите им ги приемат за „ пример за историческа социална система, която не е приемала никакъв авторитет и е практикувала анархия. И до ден днешен те са запазили репутацията си на майстори на укриването: при французите администраторите се оплаквали, че могат да изпратят делегации, за да уредят работна ръка за изграждането на път близо до село Цимихети, да договорят условията със старейшините и да се върнат с оборудване седмица по-късно, само за да открият, че селото е напълно изоставено – всеки един жител се е преместил при роднини в друга част на страната.“
Интересно определение им дали изследователите на анархията: „Цимихетите представляват един от редките примери, когато културата е била вродено антиправителствена, където според Гребер всички форми на управление са били ефективно изтеглени дори от провинцията и общностите. Неформалният консенсус беше в основата на местните решения, всеки, който се държеше като лидер, се смяташе за подозрителен, даването на заповеди беше погрешно, очакването някой да носи отговорност или действително ще направи нещо беше погрешно и дори концепции като работа срещу заплата бяха морално отбягвани. Гребер заявява, че в крайна сметка Цимихетите били „погълнати от държавата“, отказали се от утопията, докато търсели икономически възможности и инфраструктура.“
От тази етническа група бил и първият президент на Мадагаскар.
„Антандрой“ („Antandroy“) – („Хората от Трънения храст“) дошли на острова някога от Източна Африка и представляват традиционна номадска група, обитаваща сухата южна част на острова, наречена Андрой. Бодливи гъсталаци на ендемични растения виреели в този район. От тук и наименованието им. „Мястото на тръните“ в буквален превод.
Особено известни са хората от тази общност с отличителните си танци, памучно тъкани дрехи, изящно декорирани гробници и уникално използване на архитектура от дъски при изграждането на техните къщи. Освен това, за разлика от повечето мадагаскарски етнически групи, те разчитат повече на грудки, ямс, просо и други култури, които са по-малко зависими от водата за отглеждане, отколкото оризът, разпространен на други места на острова. Отглеждането на зибу остава основната икономическа дейност на хората „Антандрой“ и техните гробници обикновено били украсени с множество черепи на зибу като индикация за богатство.
„Антанала“ („Antanala“) – („Хората от гората“) твърдяли, че произходът им е от хора с арабски произход. В миналото били известни като велики воини, които водили много успешни битки. Още тогава се заселили в дъждовните гори на острова, от където идва и наименованието им. А днес сънароданците им смятат, че хората от общността „Антанала“ имат особен талант в гадаенето чрез четене на семена, или чрез астрология. Именно астрологията била привнесена в Мадагаскар от арабите някога. И именно на тези хора бяхме на гости. И именно техният цар (вожд) ни прие като царски гости и ни почерпи с ром. Множество оризища видяхме около селото. И оризът бил основният им поминък. А също отглеждането на кафе.
„Антайморо“ („Antaimoro“) – ( Хората от брега) Произхождали от източноафриканците банту и индонезийци. Днес „антайморо“, или „антеморо“ представляват много малка общност, населяваща югоизточното крайбрежие. Това дало наименованието им. А се занимават с отглеждане на ориз и кафе. Произвеждат също сол и талисмани.
Именно талисманите им били нужни за по-интересното им занимание. От стари времена били признати хората „Антеморо“ за могъщи магьосници и астролози. А спомогнало за това признание фактът, че хората от тази малочислена група владеели „сорабе“ – азбука с арабски букви, на която се пишат думи от мадагаскарския език. Още в царски времена „Антеморо“ били наречени „омбиаси“, което означава „астролози мъдреци“ и пътували из целия остров, за да практикуват своите изкуства. А често ставали съветници на местните царе.
Тези способности „Антеморо“ запазили до днес. И често напускали родните места за шест до десет месеца през годината, за да работят като омбиаси и предлагащи магии, заклинания, гадания и други тайнствени услуги. Така почти всяко село в Мадагаскар днес си имало по един омбиаси. И бил този омбиаси или от народността „Антеморо“, или се обучавал от член на тази общност.
Още някога започнали хората от народността да изработват хартия с вградени цветя, върху която записвали тайните си знания с помощта на „сорабе“. Нарекли хартията „антеморо“ и днес я продавали скъпо на туристите.
„Антаноси“ („Antanosy“) – (Хората на острова) съставляват приблизително два процента от общото население, което ги нарежда сред една от най-малките мадагаскарски етнически групи. Мигрирарили някога техните хора от север и днес обитавали югоизточен Мадагаскар. И се занимавали с риболов и скотовъдство. А били обединени в около 30 селски клана.
„Антефаси“ („Antaifasy“) – (Хората на пясъка). Също обитават югоизточната част на острова, но към риболова те прибавили земеделието. И също се нареждат към една от най-малките етнически групи. При това тяхното общество било разделено на три клана и отделен цар управлявал всеки клан. Животът по бреговете на океана и определило името им на хора на пясъка.
Поради малобройността си хората на пясъка не са успявали да се защитят от набезите на съседните племена някога в историята си често били взимани като роби от съседите си и принуждавани на принудителен труд ( fanampoana ).
Другото, с което били известни „Антефаси“ е традиционното им облекло. И изработени били дрехите им от плат от кора на дърво. Към кората добавяли смес от влакна за блясък и мекота. В домакинството пък използвали тъкани рогозки от очукана тръстика или острица, зашити заедно.
„Антакарана“ („Antakarana“) – (Хората на цинги) обитават северния край на Мадагаскар. Именно там, където се намират цингите, ендемичните за Мадагаскар варовикови скални образувания. Те дали и името им. А народността пък дала името на резервата Анкарана, в който можели да бъдат видени цингите.
„Антанкарана“ се отделили от по-голямата група „Сакалава“ в началото на 17 век поради спор за наследството. При естествените каменни заслони и пещери на цингите на север потърсили някога убежище. Заселили се и приели местността си за свещена.
Макар да се подчиняват на републиканската власт, признавали все още хората „антакарана“ властта на своя крал ( Ампанджака ), който бил жив потомък на кралска линия на „Антакарана“, датираща от почти четири века. А властта на краля се потвърждавала на всеки пет години в ритуална церемония по издигане на мачта, наречена „цанганцайни“.
Къщите си „Антанкарана“ издигали на кокили над нивото на земята. Младите мъже, готови да създадат семейство, напускали бащината си къща и строяли своя собствена от дърво и слама. В къщата на съпруга си идвала и младата невеста след сватбата и поемала управлението на домакинството. Помагала младата съпруга и на мъжа си в засаждането и прибирането на ориза. Той пък се грижел за печеленето на пари и земеделието на семейната земя.
По интересен начин се градяли селата на „Антакарана“. Както при повечето етнически групи, и при тях обществото било разделено на три класи: благородници, обикновени хора и роби. Само че робството било премахнато по време на френската колониална администрация. И до днес потомците на класата на благородниците живеели в северната част на селото, а тези на обикновените хора в южната част. Зоните обикновено били разделяни от централна поляна, където в днешно време се намирало кметството. На същата поляна често издигали хората и „зомба“ (къща, запазена за кралски особи).
„Безанозано“ („Bezanozano“) – (Тези с много малки плитки). Името им дошло от традиционите им прически с малки плитки. А обитават вътрешна област между низините Бетсимисарака и планините Мерина. Те били свързани с хората „вазимба“, най-ранните обитатели на Мадагаскар. Дори признавали гробниците на „вазимба“ в цялата им територия за места за поклонение, ритуали и жертвоприношения. А някои изследователи ги признат и за потомци на „вазимба“.
„Безанозано“ се включили някога, през 18-ти век в търговията с роби и търговията с европейски търговски кораби по източното крайбрежие на Мадагаскар. Тази търговия им донесла много богатства и създали хората големи търговски градове.
Живеели те в укрепени села, управлявани от местни вождове. Въпросите на справедливостта се разглеждали колективно чрез публично обсъждане, на което се постигало консенсус.
Ролите на мъжете и жените в тази общност били строго определени. Мъжете участвали активно в дискусиите за обществените дела. Тяхна грижа било построяването на къща, печеленето на пари за семейството и подготовката на оризища за засаждане. Жените поемали върху себе си тъкането, грижата за реколтата, събирането на вода, грижата за огнището и приготвянето на храна. До такава степен силно било разграничението, че жените вървели зад мъжа си. А мъжете от „Безанозано“, работещи като носачи, вярвали, че ако жена мине пред тях, докато работи, те ще се наранят следващия път, когато се опитат да носят товар.
Покланяли се на 11 защитни идоли, донесени от територията на „Сакалава“. „Безанозано“ също вярвали и се страхуват от магьосничество.
Селското стопанство било и до днес е основният поминък за хората „Безанозано“. Основно отглеждали ориз, царевица, боб и други основни продукти. Различавали се от другите народи по специфичния начин на отглеждане на тези общи за всички култури. Наречена била тази практика „vary verina“. И се изразявала в това, че отглеждали хората ориз на по-висока тераса. А на терасата под нея отглеждали боб и царевица
И друг продукт бил важен за“ Безанозано“, медът. Именно медът имал важна роля в кралските ритуали на „Мерина“, а „Безанозано“ били най-добрите събирачи на мед. Мед събирали и съвременниците от гората и го продавали на пазари и крайпътните щандове.
„Махафали“ („Mahafaly“) – (Тези, които правят святост). Пристигнали предците им в Мадагаскар от Югоизточна Африка около 12 век и днес обитават равнините на югозападното крайбрежие на Мадагаскар. А името си получили заради големите гробници , които построили в чест на мъртвите си вождове и крале.
Занимават се основно със земеделие, но отглеждат и зибу (зебу).
Патриархатът властвал в обществото на „Махафали“. Домакинството било най-важната им социална принадлежност, а то пък се определяло като група от съжителстващи членове на семейството, водени от най-възрастния мъж в групата. Децата оставали членове на домакинството на баща си до достигане на зряла възраст. След това младите мъже установявали собствена къща и семейство близо до къщата на баща си. А младите жени се омъжвали и се премествали в къщата на съпруга си. Мъжете запазвали попечителството над децата в случай на развод. А не било необичайно и мъжът да има повече от една жена.
Основния им поминък било отглеждане на зибу и други по-дребни животни. Самото животно зибу заемало важно място в живота на хората Махафали. Приемали го като символ на живот и благородство, както и като средство за свързване на живите с предците. „Махафали“ били и добри пастири на зибу. Те също събирали див мед, продавали дървени въглища, плетяли кошници и рогозки, а практикували и дървообработване.
Членовете на едно домакинство работели заедно на полето, а по- младите мъже от семейството поемали отговорността за отглеждането на семейното зибу. Жените помагали при работата на полето, но основно се грижели за домакинските дейности като готвене и донасяне на вода. Често били подпомагани от децата си, а понякога и от съпруга си.
Дрехите си хората „махафали“ изработвали от преден памук, който си отглеждали още от 16 век. А освен памук, жените предяли и коприна.
Другото тълкуване на наименованието на хората Махафали било „тези, които правят табута“. А било свързано с множеството табута в живота им. Основните им табута били забрана жените да пият от една и съща чаша, или да седят на същата постелка като съпруга си, да стоят, докато говорят с царя. Царете, пък, имали властта да поставят табу върху определени думи, които никога след това не бивало да се произнасят от членовете на общността.
Съществувало и табу за белите хора. Така на тях им било забранено да влизат на територията на хората „мах“афали“. И ако някой бял човек все пак успеел да проникне в тяхната територия, вождът на тази земя бил умъртвяван.
За сметка на всички табута, на жените „Махафали“ било позволено пушенето на тютюн, но пък било забранено дъвченето.
„Везо“ („Vezo“) – (хората, които ловят риба), но също така „да се бориш с морето“). Хората от тази етническа група били полуномади и живеели в крайбрежната зона по протежение на западния бряг на Мадагаскар между Тулеар и Махаджанга. Както подсказва наименованието им, основният им поминък е риболова. Рибарите излизали в морето с пироги (канута, направени чрез издълбаване на голям дънер, задвижвани от платно и гребло). А за изработването им използват дървения материал на мангровите гори. Рибарите не навлизали на повече от 5 км от брега. Мъжете ловяли риба предимно с въдица, мрежи и копия. А жените събирали рифове за безгръбначни, включително октоподи и морски краставици.
Всяко семейство имало страйшина, наречен „Хазоманга“ и той бил техния посредник между предците и членовете на семейството си. Той ръководил церемониите, при които се обръщали живите за съвет към предците си. При тези церемонии Хазоманга наливал в земята ром. А когато поводът бил особено важен, се принасяло в жертва зибу (зебу).
