Време е да поговорим за зибу (зебу). Това е животното, издигнато в култ от Мадагаскарци. Отглеждат и кози, и свине, но именно зибу им било ценно. То било и символ на сила и богатство.
А представлява нещо между вол и бивол, но с малка гърбица до шията. Образувана била гърбицата от мас. И подобно на камилската, помагала на стопанина си да преживее сухия сезон като преобразува мазнината в енергия.
А дотам здраво и ценно било зибу, че го ползвали местните за банка. И в закупуването му си влагали малкото спестявания. А струвало зибу между 400 и 500 долара. И истински заможен се чувствал стопанинът му.
Зибу се давало жертва при всички празненства. И при сватба, и при обрязване, и при погребение, и при фамадихана (празникът на есхумацията). Като жертва пред Бога се колело, а с месото се угощавали присъстващите роднини и приятели. Черпели се и с алкохол при всяко събитие. И танцували в чест на живите, или в памет на починалия.
Особено специални били животните зибу за хората от народността „бара“. При тях наличието на зибу било въздигнато като задължително условие за задомяване. Когато му дойдело времето, започвал младият ерген да работи. И едва след като спестявал достатъчно за закупуване на зибу, придобивал правото ръката на избранницата си да поиска. Водел при баща й купеното зибу и с него гощавали сватбените гости.
Също толкова важно било зибу и за столичани. Само че нямали много условия за отглеждането му в големия град. Заради това продавали хората от народността „бара“ своите зибу в столицата. И ги превеждал от планините до района на Антананариво специален пъдар. Много дни отнемало пътуването. И цели стада превеждал.
А дотам здраво и ценно било зибу, че го ползвали местните за банка. И в закупуването му си влагали малкото спестявания. А струвало зибу между 400 и 500 долара. И истински заможен се чувствал стопанинът му.
Зибу се давало жертва при всички празненства. И при сватба, и при обрязване, и при погребение, и при рамадихана (празникът на есхумацията). Като жертва пред Бога се колело, а с месото се угощавали присъстващите роднини и приятели. Черпели се и с алкохол при всяко събитие. И танцували в чест на живите, или в памет на починалия.
Особено специални били животните зибу за хората от народността „бара“. При тях наличието на зибу било въздигнато като задължително условие за задомяване. Когато му дойдело времето, започвал младият ерген да работи. И едва след като спестявал достатъчно за закупуване на зибу, придобивал правото ръката на избранницата си да поиска. Водел при баща й купеното зибу и с него гощавали сватбените гости.
Също толкова важно било зибу и за столичани. Само че нямали много условия за отглеждането му в големия град. Заради това продавали хората от народността „бара“ своите зибу в столицата. И ги превеждал от планините до района на Антананариво специален пъдар. Много дни отнемало пътуването. И цели стада превеждал.
Почивали през нощта и животни, и пъдар. А пъдаринът си носел ориз, съдинка за готвене и преносима печка на въглища. Готвел си и хапвал. Зибу, пък, си хапвали тревичка. А когато стигнели до столицата и свършвал се пазарът, получавал в отплата пъдаринът едно, или две зибу за труда си.
Живеело зибу 15 до 20 години. А когато му идвал краят, употребявали месото му за храна на близки и роднини.
Друго ме впечатли за зибу. Хранели се в дъждовния сезон със зелената трева. Изсъхвала тя по време на сухия сезон. И за да я възродят, палели изсушените стърнища хората и по някакъв магичен и неясен за мен начин предизвиквало това израстването на нова зелена трева. И макар не така тучна, достатъчна била за изхранване на ценния добитък.
От рогата на зибу изработваха местните всякакви съдинки и сувенири. И на майсторството им се насладихме в Амбоситра.
