Още докато гледахме към Средиземното море, екскурзоводът ни рече, че предстои да ни заведе до стара църква и джамия. Учудихме се, че има църква в този толкова ислямски край, но поехме по него. Забелязах в това време старината сграда с римски колони от другата страна на улицата и се зарадвах, че има поне още две неща, които да видим. И се оказа, че именно тази сграда е и обектът на общите ни стремежи. В римските времена била построена сградата и я нарече той църква. Само че отдавна не функционирала като християнски храм, превърнали я след получаването на независимостта си в джамия, това бе джамията „Ел Рахман“. Случихме часа на следобедната молитва и чухме как имамът призовава вярващите да се стекат в мюсулманския храм. Инстинктивно загледахме нагоре, да потърсим източника на гласа. Не, нямало минаре, потвърди екскурзоводът ни, ролята на минаре играел микрофон, закачен на стената на старата църква. Стичаха се мъжете към молитва, а ние гледахме ли, гледахме постройката. И на църква не ни приличаше, още по-малко на джамия. Твърде древни бяха каменните колони на фасадата й, украсени с йонийски капители. Самата фасада бе оформена в типичната за онова време триъгълна форма, заострена към върха. Може би бихме го приели за римски храм , но за съвременна джамия никак не можехме.
Въпреки това продължаваха да се стичат към вътрешността му миряните. Гледах ги как се събуват на входа и се сетих, че и друго си няма пригодената джамия, никъде нямаше чешма, на която да се измият преди молитва, както повелява обичаят им. И влизаха всички така, на сухо. И докато седяхме и си обсъждахме тези мисли, видяхме как същите тези мъже започнаха да изизат. Кратка бе молитвата, нямаше и пет минути и бе приключила. И ми мина някак през ума, че за раздвижване на населението бе замислено всичко. Нали обичаите, свързани с всяка религия са наложени от ежедневните нужди на хората, може би това бе и една от причините толкоа да държат в мюсулманския свят да провеждат молитвите си групово. Преди два месеца обикалях из Арабския полуостров и там ни разказваха как тези общи молитви били предназначени освен за отправяне на хвалби и молитви към Бога, също за общуване между хората. Само дето подобно общуване в конкретния случай не видяхме. Стекоха се набързо цяла сюрия мъже, облечени кой в панталони и тениски, кой в дълги роби, извършиха накратко ритуала на молитвата и след няколко минути се разотидоха по същия хаотичен ред, като мравки, които влязоха и излязоха от мравуняка. И тръгнаха всички по делата си, никой не се застоя да общува.
Изчакахме мъжете да се разотидат и ни поведе екскурзоводът ни към двора на древната постройка. Там бе опъната голяма палатка. Обясни ни как петъчната молитва била най-силната и на нея вече трябвало да дойдат и жените в джамията. И понеже в древната сграда имало само едно помещение, за жените издигнали тази палатка в двора. Гледахме я ние и с напълно европейски мисли възкликнахме: „Ама тя е на открито, няма как да предпази ни от дъжд, ни от студ“. Погледна ни само алжирският мъж, в смисъл, да, така е и не намери причина да отговори на възклицанието ни. Сетих се при това, че наистина всички жени носеха дълги шлифери и бяха със забрадени коси, но нямаше такива с прикрити лица. Само една такава жена видях за цял ден. Споделих мислите си с останалите и те потвърдиха, че не били виждали изцяло почернени дами. Дали така щеше да бъде извън столицата предстоеше да видим, но поне тук бяха пощадили, явно, жените си от цялостното си почерняне, макар да им бяха отредили място за молитва под дъжда на двора.
