Време ни бе за кафе, но дори не се надявахме да намерим нещо подобно, нали рамадан, затворени бяха всички заведения в Алжир за през деня. И тъкмо отчаяно потътрихме към буса, видяхме отворените врати на малко кафене. Изложена бе досами вратата голяма тава с някакъв сиропиран десерт, бил приготвен за закупуване, че да имали десерт хората след вечерното си хранене.
Влязохме и любезните ни домакини се съгласиха да ни направят по кафе. На мен пък ми се пиеше прясно изцеден сок от портокали, толкова много имаше от тях тъдява, но поклати отрицателно глава Зино, кафе да, но чак пък сок по това време на пост нямало начин да се намери. Огледах малката кафе-сладкарница и видях в една витрина найлонови пликове с някаква жълта течност, това било сок от прясно изцедени лимони, отвърна на въпроса ми Зино. Чудесно, възкликнах аз, като няма портокали, нека да са прясно изцедени лимони. Помолих за една чаша, само че не можело, продавал се целия найлонов плик. Добре, съгласих се бързо. Чевръсто пое един от пликовете единият продавач, сряза го ловко в единия му край и го преля в пластмасова бутилка. От нея ни разля в няколко чаши. В момента, в който надигнах своята към устата си, дочух как продавачът нарече напитката „шербет“. И добре, че го дочух, че не се стресирах много, цялата захар на света бе изсипана в сока от лимони. Толкова много бе захарта, че имах усещането, че отпивам захар с вкус на лимон. Така го правели местните, че да може захарта да възстанови изгубената енергия на телата им по време на рамадан.
А извън града видяхме спряли покрай пътя множество коли и бусове. Пред всяко от превозните средства бе опъната по една сергия и се продаваха отгоре й отглежданите от местните плодове и зеленчуци. С това се славел района, с развитото си селско стопанство. Знаели го и алжирци и купували от прясната продукция по пътя си.
Поехме с буса по тесния път, обрамчен от високи дървета, преминахме по-късно върху широката магистрала и се върнахме в столичния град Алжир.
