Отведе ни Венцислав Стайков до Джамията на седемте девойки. Намира се тя на пътя Кърджали – Маказа, на отбивка за село Подкова. Позната е на навигацията на „Гугъл карти“ именно с това наименование, така че лесно може да бъде открита.
Много й е интересното на тази джамия. Че цялата е от дърво и до ден днешен си стои, е достатъчно забележително. Затова и като „дървената“ била известна. И ни един пирон нямало забит в снагата й. Всички сглобки закрепени били с дървени втулки.
Единствено при последната реставрация на минарето през 2012 година се наложило да прибегнат майсторите до по-нови материали.
Посрещна ни любезният стопанин на джамията. Али се нарече той. И с най-голямата си усмивка отвори минарето. И се качиха ентусиастите до първата тераска. Да погледнат от високо.
И друго забележително имаше в джамията. Историята й.
Живяли някога седем девойки. И всяка любим си имала. И сгодени били седемте за любимите си.
И било това в началото на 15 век. И се случвали тогава ежегодно войни. Нали това било времето на турската инвазия по тези земи.
И не успели седемте влюбени двойки да вкусят сладостите на брака. На война призовани били седемте годеника.
Изпратили девойките любимите си с любов. Но не любов им била върната. А известие. До всяка от седемте. За смъртта на любимия.
И така силна била скръбта им, че и седемте решили на никого повече да не се врекат.
И събрали девойките чеизите си, неизползвани. Продали ги. И със средствата от тази продажба построена била джамията. От местни дървета била издигната. И само за една нощ, повелява легендата.
Видяли девойките готовата джамия и изчезнали безследно. И никой повече не чул за тях. Дали потърсили на друго място нов живот, дали се простили с него, така и не разбрали местните. Но в тяхна памет и за благодарност, изградили те седем символични гроба в края на джамията. „Почивай в мир“ изписали на всеки един от тях.
До символичните гробове поставени били гробовете и на имамите, служили в джамията през годините.
И както често се случвало по тези земи, и тази джамия до древно светилище била издигната. И останали в гробищния й парк древните сакрални камъни. Доколкото забити в земята ги открили, на менхири ги оприличи Веци.
Не ги изнесли местните. Оградили ги. Признали лековитите им свойства и ги почитат и до днес.
А всеки камък определена лечебна сила притежавал.
Болки в коленете лекували първите два. А за да приеме болният лечебната им сила, с коленете си следвало да ги докосне. Дор до три пъти. И паричка да остави за благодарност. Или конче от дрехата си.
Каза ни той, че на 6 май се събирал голям сбор в джамията. Нали тогава не само ние празнуваме големия си празник на Св. Георги. Мюсулманите пък тачат Хъдърлес. За него ни разказа напролет Мухарем Алиосман. И за него написах тогава.(тук)
А днес ни разказа Венци за друга легенда една.
По време на някоя си война, нападнали войниците. И се скрили местните в джамията. Видяли това офицерите и наредили да бъде запалена тя. Изпълнили заповедта войниците. Запалили дървената джамия. Но вместо да изгори за няколко минути, ято гъски прелетели. И с вятъра от крилете си потушили наченалите пламъци. Видяли и това офицерите. Уплашили се. И отстъпление наредили този път. И оцеляла джамията.
И друго интересно откри за мен тази дамия. В края на гробищния парк видях нещо, което виждала бях и на друго място. Стълба, прекрачваща оградата.
Същата видях и преди скалните ниши над Обичник. И неясно ни беше тогава защо е поставена тя, при положение че малко след нея голяма порта имаше построена. И ни обясни Али, че такава била традицията. Идващите на гроба на близкия си, през тази стълба следвало да минат. А когато погребение се извършвало, тялото на новия покойник през портата се внасяло. Не ни обясни Али смисълът на тази традиция. И явно в следващо пътешествие предстои да го търся.
