Етиопия – изворите на Сини Нил.

Сутринта ни свари в градче по пътя ни. И ни посрещна с усмивката на продавач на мед. Направо с ръка бъркаше в голямата синя кофа и пълнеше безценната течност в малки зелени бидончета. Нямаше начин да не си отнесем по едно такова бидонче към дома.

Безценни бяха игрите и на децата от града. От ранни зори бяха по улиците те. И намираха забавление в просто колелце, търкаляно с дълга пръчка, в помощ на големите с украсата за предстоящия празник, или просто в приказки, седнали по камъните на улицата.

Възрастните, пък, като всички възрастни, бяха увлечени в собствените си занимания и  щъкаха по същите тези улици, гонейки не колелца, а задачите си.

Тук за първи път видяхме онези типични кутии за храна. Пренасяли в тях от древни времена етиопци храната си. Грижливо била полагана тя от близките им и я отнасяли по планини и низини, гонейки задачите си.

И поехме ние по пътя си, към изворите на Нил.

Спряхме на отреденото за автомобили място и бодро продължихме пеша. И бяхме обградени от най-прекрасните деца. С най-искрящите и мили очи. Хвалеха ни се със „сложните“ си играчки. Позираха ни и се кикотеха. Искрено и шумно се радваха на отраженията си в дисплея на апаратите си. Сочеха се и обсъждаха нещо, за жалост останало ни непонятно като съдържание.

Възрастните, пък, отново се щураха навсякъде. Все вървяха тези хора. То затова бяха такива слабички. Не стига, че храната не им достигаше, ами и вечно се поддържаха в движение.

Големи табели и множество скупчени мъже повествуваха наличие на, явно, някаква услуга. Но така и не успяхме да я разгадаем. Не намерихме и общ език. Но тоягите в ръцете на повечето от мъжете ни подсказваха, че явно с някакво ходене нанякъде ще е свързано. Въпреки че част от мъжете създаваха впечатлене, че  носега тоягите си основно, за да има на какво да се подпират, докато нещо чакат.

Изпратени от смеещите се деца и погледите на подпрените на тоягите си възрастни стигнахме най-после до малка една рекичка такава.

По нищо, да ви кажа, не личеше, че поставя началото на онази величествена Нил, съперничеща по величие и дължина единствено с Амазонка. Не знам точно как и от къде ги мерят, но спроред бразилски учените  дължината на Амазонка била 6992 kм, а  тази на Нил – 6852,15 kм. А иначе именно Нил е призната за най-дългата река в света.

Всъщност, ние бяхме пред водите на Сини Нил. Именно тя извира от близкото езеро Тана в Етиопия и, според същите онези източници, „е източник на повечето вода и плодородни наноси, носени от реката“.

Другият приток на Нил, Бели Нил е с по-голяма дължина и води началото си от езерото Виктория в Уганда.

И великата река Нил се образува от сливането на реките Бели Нил и Сини Нил край суданската столица – Хартум. След сливането на двата си притока Нил преминава пустинята Сахара и се влива в Средиземно море при обширната делта на Нил.

Поснимахме се ние при изворите и се качихме на буса.  И както през прозореца ни се редяха познатите вече картини на схлупени кирпичени къщи и магазинчета…

И изведнъж някак ни връхлетя Празникът. Всъщност, той, Празникът, си беше започнал. Просто ние разбрахме за това изведнъж.

Все повече облечени, или наметнати с бели наметки хора обграждаха буса. Мъже ни сочеха възможен обход на пълните с облечени в бяло хора улици.

До момента, в който огромно бяло шествие просто ни препречи пътя. Тогава малкия ни черен шофьор ни каза, че е безпредметно да се опитваме да продължим. Всъщност, от едно от шествията успя да се откупи. Спря ми поредната бяла тълпа. Излезе старейшина някакъв с дебела тояга. И взе да говори нещо. От беглия превод на шофьора разбрахме, че такъв бил обичаят. Да искат от преминаващите откуп по време на празничните шествия. Събрахме някаква дребна сума, дадохме я на старейшината и тълпата отстъпи. Но при следващата си беше обективно невъзможно. Така голяма беше тя, а и, честно казано, никой от тях не ни обърна внимание. Те си се занимаваха с празничните ритуали. Затова по съвет на шофьора, а и водени от все по-засилващото ни се желание, просто слязохме от буса и се вляхме сред бялото множество.

Празникът продължаваше и в Бахър Дар. Там трябваше да нощуваме. А при вида на всички тези празнуващи, облечени в бяло хора, само хвърлихме багажа си в хотела и излязохме при тях. Снимахме шествията им, пляскахме в такт с песните им. Накрая отстъпихме на настоятелното подканяне на участниците в  поредното шествие,  предадохме се на тълпата и за радост на местните се вляхме в белия празник.

По-късно вечерта, когато вече бяхме седнали сред спокойствието на езерото Тана ( даващо началото на Сини Нил), а в града се случваше Залезът

Ни обясни местният ни водач мистерията на белия празник.

По църковния празник, почитащ Свети Иван се бяхме случили в християнска Етиопия. И именно този светец тачели най-свято етиопци. Това бил и най-големият им празник през годината. За него се готвели цяла година. Набавяли и шиели бели дрехи. В бяло следвало да бъдат пременени в чест на светеца. А ако нямало възможност за цяла рокля, намятали тензухено бяло наметало. Празнували го няколко дни с шествия из улиците на всички градове в страната. Пеели и танцували в белите си наметала и прославяли вярата си.

Гледах аз в следващите дни белите шествия, неизменно следващи ни по пътя ни и един въпрос ме мечеше. Съвсем недуховен и напълно земно -прозаичен. Празникът съвпадаше с края на сухия сезон. Как тези хора, живеещи в сглобени от всякакви чудеса бараки и кирпичени къщи, ходещи непрекъснато  в прах и мръсотия, успяваха да запазят бялото на наметалата си. Вглеждах се във всяко едно от тях. И всяко беше брилянтно чисто. И бяло. Никой от шестващите не беше дори със следа от мръсотийка. Никой не ми лъхна на каквато и да било нечистотия. А беше жега. И беше края на сухия сезон. Невероятни вълшебници бяха тези етиопци!