Езерото Титикака – първи стъпки в запознанството ни

Преминали бяхме през черешката на пътешествието си. Мачу Пикчу остана в кадрите и в сърцата ни. И се отправихме към следващото приказно мясо.

Езерото Титикака.

Малко беше селото. За хотел и дума не ставаше. И имахме късмета в къщите на местните да се приютим.

Посрещна ни нашата домакиня на площада на центъра. Пред голямата католическа църква. Малката усмихната Мария.

И тъкмо загледах аз пасъчливите селски улици и отпочвах мисловния процес като как ли ще прекарам огромния си европейски куфар на колелца до перуанската малка селска къща. И се развъртя Мария. Замахна два пъти с шала си. Онзи вездесъщ перуански шал. Който се преобразява от бебешка люлка до покривало в студените перуански дни. И без да разбера дори кога и как, моят голям европейски куфар, ведно с колелцата си, се оказа омотан в шарения шал и качен на гърба на малката Мария.

А, повярвайте, куфарът ми беше истински  голям. Вече не си и помислям да тръгна с багаж с подобни размери. Но все пак, първо презокеанско пътешствие. Не вярвах, че без бойлера и хладилника ще оцелея.

Запротестирах бурно аз. Та куфарът беше почти колко цялата Мария. Но не губи излишно верме в спорове тя. И докато си спорех аз, тя вече бързаше към къщата. Запретнахме ние останалите багажи и побързахме, че поне да се не изгубим.

Не можеше една къща да ни побере. Та се разквартирувахме в две. На мъжки и женски принцип. Семейна двойка имаше сред нас. Но за целите на Титикакската нощ разделихме и тях по полове.

И се настанихме ние в малката си женска и кирпичена къща.

Е, точно вода и ток нямаше. Но пък имаше цветя. И най-прекрасната гледка към езерото.

Настаниха се и мъжете да почиват. Но нали лудостта трайно бе заела място в съзнанието ми, не можех някак да съм на другия край на света и просто ей така да си легна, че да почивам. За щастие, същите бръмбари вилнееха в главата на Вальо. И тръгнахме двамата към близкия хълм да се качваме. Цели 4 200 м щяхме да изкачим. Е, тръгвахме от 4 000 м, но кой ти ги брои.

По пътя ни изпровождаха къщите. Къщите, кацнали на терасовидния терен.

А там, на върха, двойка ангичани срещнахме. Помолиха ни за обща снимка. С радост им направих. И, за да върнат услугата, предложиха и нас общо да снимат. И какво ни стана тогава, но така бурно запротестирахме, ще кажеш причина някаква мистична имаше. А цялата мистика се криеше в крайното нежелание на Вальо да се снима въобще. А за деня вече бях изнудила останалите за цели няколко общи снимки. И му се беше изчерпал тотално и дневния, и месечния лимит. А знаех аз, че в следващите дни за още общи снимки ще досаждма, та в тоз спокоен момент реших да му подхвърля бонус.

Само дето този бонус като смущение в очите на английската двойка се отрази. И реши да замаже ситацията Вальо. И са ми най-любимите тези точно моменти на замазване.

-Разбирате ли,-обърна се той към англичаните- ние сме разведени и затова не искаме обща снимка. Но екскурзията си я бяхме платили още преди това, и решихме да не губим парите, та дойдохме.

Е, англичаните са народ,  всеизвестен с крайната си деликатност. Та, само полукриви усмивки ни отпуснаха. Сега вече си мисля, че една част от тях се дължаха на осъзнаването  бързината на бракоразводния процес у нас ( че у тях нали уж много дълго траяло това).

Но аз нали с подобна английска деликатност така и не бях одарена, започнах височко да реагирам. Скастри ме на шега Вальо. Изобщо, разиграхме го разведена двойка. Само дето англичаните от една по-развита демокрация идваха. С повече защита от към домашното насилие. И усмивките им преминаха в плах въпрос в отправените погледи към мен.

Усмихнах им се широко, пожелах им красиво пътешествие и подкарах нагоре разведения си съпруг. Че току виж го арестували европейските колонизаторски служби за насилие над „бившата си жена“.

А от върха се отвори приказна гледка към езерото. В далечината се разразяваше буря. Светкавиците прорязваха небето. Но апаратът се оказа твърде бавен и не можа да ги улови.

Слязохме и до езерото.

И в шеги и закачки, прибрахме се за общата вечеря.

Гледаха ни другите и закачливо подметнаха:- Вие двамата, а?

Богат е българският език, ще знаете. С едно две междуметия цели истории се предават.

Изстудих  им аз ентусиазмът.

-Какво – А?. Разведохме се. – Опитах се да придам нужния драматизъм на шеговитата ситуация. -Даже и не бях разбрала кога, такова, женени сме били. Както се казва, казвайте ги тези работи.

Посмяхме се още, хапнахме от вкусната вечеря и се прибрахме по къщите си.

А на сутринта, пред водите на Титикака сервира ни Мария уникална топла закуска.

И как без течаща вода и наличен ток я беше спретнала?! Хапнахме топлите яйца  и картофоподобните нещица. Благодарихме й искрено и поехме на нашето езерно пътешествие.

Куфарите този път натовари домакинът на мъжете ни на своето магаре. И тъкмо когато бях готова да заключа, че това е най-малкото магаре, което съм виждала, подминахме друго. И по-малко, и по-пухесто. Като котенце. Да си го прибереш в къщи и да си го гушкаш.

Не бяха стихнали още радостните ни възгласи от магарешките срещи и нова среща ни застигна. С домашни прасета. Вързани на въже. Че стръмно си беше селото. Да рекат да избягат, трудно щеше да им е гоненето.

Стигнахме най-после бреговете на езерото. Благодарихме за пореден път на домакините ни и поехме.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език