Преминали бяхме през черешката на пътешествието си. Мачу Пикчу остана в кадрите и в сърцата ни. И се отправихме към следващото приказно мясо.
Езерото Титикака.
И тъкмо загледах аз пасъчливите селски улици и отпочвах мисловния процес като как ли ще прекарам огромния си европейски куфар на колелца до перуанската малка селска къща. И се развъртя Мария. Замахна два пъти с шала си. Онзи вездесъщ перуански шал. Който се преобразява от бебешка люлка до покривало в студените перуански дни. И без да разбера дори кога и как, моят голям европейски куфар, ведно с колелцата си, се оказа омотан в шарения шал и качен на гърба на малката Мария.
А, повярвайте, куфарът ми беше истински голям. Вече не си и помислям да тръгна с багаж с подобни размери. Но все пак, първо презокеанско пътешствие. Не вярвах, че без бойлера и хладилника ще оцелея.
Запротестирах бурно аз. Та куфарът беше почти колко цялата Мария. Но не губи излишно верме в спорове тя. И докато си спорех аз, тя вече бързаше към къщата. Запретнахме ние останалите багажи и побързахме, че поне да се не изгубим.
Не можеше една къща да ни побере. Та се разквартирувахме в две. На мъжки и женски принцип. Семейна двойка имаше сред нас. Но за целите на Титикакската нощ разделихме и тях по полове.
И се настанихме ние в малката си женска и кирпичена къща.
Е, точно вода и ток нямаше. Но пък имаше цветя. И най-прекрасната гледка към езерото.
Настаниха се и мъжете да почиват. Но нали лудостта трайно бе заела място в съзнанието ми, не можех някак да съм на другия край на света и просто ей така да си легна, че да почивам. За щастие, същите бръмбари вилнееха в главата на Вальо. И тръгнахме двамата към близкия хълм да се качваме. Цели 4 200 м щяхме да изкачим. Е, тръгвахме от 4 000 м, но кой ти ги брои.
А там, на върха, двойка ангичани срещнахме. Помолиха ни за обща снимка. С радост им направих. И, за да върнат услугата, предложиха и нас общо да снимат. И какво ни стана тогава, но така бурно запротестирахме, ще кажеш причина някаква мистична имаше. А цялата мистика се криеше в крайното нежелание на Вальо да се снима въобще. А за деня вече бях изнудила останалите за цели няколко общи снимки. И му се беше изчерпал тотално и дневния, и месечния лимит. А знаех аз, че в следващите дни за още общи снимки ще досаждма, та в тоз спокоен момент реших да му подхвърля бонус.
Само дето този бонус като смущение в очите на английската двойка се отрази. И реши да замаже ситацията Вальо. И са ми най-любимите тези точно моменти на замазване.
-Разбирате ли,-обърна се той към англичаните- ние сме разведени и затова не искаме обща снимка. Но екскурзията си я бяхме платили още преди това, и решихме да не губим парите, та дойдохме.
Е, англичаните са народ, всеизвестен с крайната си деликатност. Та, само полукриви усмивки ни отпуснаха. Сега вече си мисля, че една част от тях се дължаха на осъзнаването бързината на бракоразводния процес у нас ( че у тях нали уж много дълго траяло това).
Но аз нали с подобна английска деликатност така и не бях одарена, започнах височко да реагирам. Скастри ме на шега Вальо. Изобщо, разиграхме го разведена двойка. Само дето англичаните от една по-развита демокрация идваха. С повече защита от към домашното насилие. И усмивките им преминаха в плах въпрос в отправените погледи към мен.
Усмихнах им се широко, пожелах им красиво пътешествие и подкарах нагоре разведения си съпруг. Че току виж го арестували европейските колонизаторски служби за насилие над „бившата си жена“.
А от върха се отвори приказна гледка към езерото. В далечината се разразяваше буря. Светкавиците прорязваха небето. Но апаратът се оказа твърде бавен и не можа да ги улови.
И в шеги и закачки, прибрахме се за общата вечеря.
Гледаха ни другите и закачливо подметнаха:- Вие двамата, а?
Богат е българският език, ще знаете. С едно две междуметия цели истории се предават.
Изстудих им аз ентусиазмът.
-Какво – А?. Разведохме се. – Опитах се да придам нужния драматизъм на шеговитата ситуация. -Даже и не бях разбрала кога, такова, женени сме били. Както се казва, казвайте ги тези работи.
Посмяхме се още, хапнахме от вкусната вечеря и се прибрахме по къщите си.
А на сутринта, пред водите на Титикака сервира ни Мария уникална топла закуска.
И как без течаща вода и наличен ток я беше спретнала?! Хапнахме топлите яйца и картофоподобните нещица. Благодарихме й искрено и поехме на нашето езерно пътешествие.
Куфарите този път натовари домакинът на мъжете ни на своето магаре. И тъкмо когато бях готова да заключа, че това е най-малкото магаре, което съм виждала, подминахме друго. И по-малко, и по-пухесто. Като котенце. Да си го прибереш в къщи и да си го гушкаш.
Стигнахме най-после бреговете на езерото. Благодарихме за пореден път на домакините ни и поехме.

