И именно шапките бяха важни тук.
До сега не стана дума за шапките. А именно шапките играеха важна роля в бита на перуанци. И докато шаловете им бяха еднакво неизменни – вълнени, шарени и големи, шапките бяха различни. Единственото неизменно при тях бе, че ги носеха всички. От бомбета, през летни с периферии до плетени и зимни с уши. И никак не било това случайно, или плод на конкретна проява на суета, или предпочитание. Шапките издавали принадлежността към определена общност и географски район в страната. И ако в по-големите градове вече имаше “модерни“ жители, които се разхождаха с развети на вятъра коси, в малките селца шапките все още си бяха неизменен атрибут.
А в това островно село насред Титикака шапките били цели романи. Толкова много информация се съдържала в тях.
Жените в него носели по-скоро забрадки, наметнати върху дългите им черни коси. Шапките отредени за мъжете били. И бяха те вълнени, тип „зимни“. И по цветовете и шарките им се четяло семейното положение на приносителя. Ама много удобно, само ще ви кажа. Хич не беше нужно за момите да се чудят сега да му отдават ли чувствата си на този господин, или като да е зает вече. Поглеждаш му шапката и знаеш. Практично.
И не свършваше с това шапкената информация. Ергените се деляли на още два вида. Тези, които искат вече брачно ложе. И други, на които ергенският живот не бе съвсем омръзнал. За жените такава шапчена яснота не била необходима. Там било „няма не искам“, ще се жени и ще ражда. Е то иначе какво има да прави една мома по принцип.
А сигналите относно готовността на младежа да се обвърже били вплетени в посоката, в която той накланял пискюла на своята шапка. Така имал възможност, разхождайки се свободно като ерген, неподготвен за тежките семейни задължения, да отхвърли мигом пискюла от другата страна в случай, че внезапно някак срещне любовта на бъдещия си семеен живот.
Забавни хора. С твърде практични навици.
Длушахме разказа на водача си за тях и катеехме кротко каменната пътека към селото.
Под нас остана малкото пристанище с големите ни куфари.
Гледахме внимателно мъжките шапки. И забелях и друго. Жените предяха прежда. А мъжете плетяха. При това жените го правеха дори в движение. Носеха си за целта по една миниатюрна хурчица. А мъжете плетяха, облегнати на някой дувар. Плетяха големите мъже, плетяха и малките момчета.
Островът на плетящите мъже. Така остана в спомените ми.
А в една уличка множество вдигнали кирките мъже видяхме. И ни обясни местният ни водач, че трудова повинност изпълнявали. Нямало държавни, или общински пари. И ако искали селяните тръбопровод да имат, или плочки по пътеките, разбирали се мъжете и в определен ден запретвали ръкави.
А в този конкретен ден плочки поставяли на няколко от пътеките в селото.

