Честно казано, не бях се задълбочила в прочита на програмата на нашето пътешествие. Пък и нали си имахме водач, от мен никаква организация не се изискваше. И затова се качих в самолета направо от кълбото служебни ангажименти.
И когато започнахме да наближаваме нещо сламенно и оранжево с нашата лодка по Титикака, искрено се усъмних в това, което виждат очите ми.
А те все повече виждаха плаващи кръгове от слама по водата. Така се и оказа. Цели острови, построени с тръстика от тотора – материал, подобен на бамбук.
Акустирахме до един от островите и слязохме на брега. В случая, на сламата.
Не можех да събера окръглените си от почуда очи. Тичах по островчето. Навеждах се да пипна сламата. Смеех се и се радвах като малко дете. Имах чувството, че в някоя позабравена детска книжка бях влязла.
Толкова бях щастлива, че благославях цялото кълбо ангажименти, което ме беше възпряло да се подготвя информативно за пътуването. Е, съзрях в очите на съгрупарите ми леко недоумение относно моята несериозна неподготвеност. Но всичко бе твърде временно.
Оставиха ни добрите ни домакини да се натичаме. И ни посадиха върху сламата за кратка беседа.
Някога далеч във вековете настанили се в езерото прадедите на нашите домакини, спасявайки се от гонения. Нямало място за тях на сушата. И намерили вариант добрите хора. Сътворили си острови от тръстика. И ги закотвили на дъното на езерото. И си стоят тези островни салове. И живеят върху тях хората.
Първите им обитатели хора от племето Урос били.
Всеки остров – сал побирал около 5 семейства с многочисленост около тридесет души. А когато се разрастнело дадено семейство и тясно ставало на острова за останалите му обитатели, построявали с дружен труд нов тръстиков остров. И част от жителите му се отделяли на него.
Предвижвали се извън островите си симпатичните хора с тръстикови лодки. Заострени и шарени, и те като излезли от приказка.
С тях предвижвали и островите си в случай на нужда.
И доста практично си е това, замислих се. Не ти харесват съседите, или влезете, например, в свада някаква битова, закачваш си острова на лодката и местиш домочадието в друг край на езерото. За втори път този ден ме порази практичността на хората от Титикака.
А малките лодки, излезли вече от употреба, превърнати бяха в изключително красиви украшения на острова.
И в нея учели те до някакво време. След това ги изпровождали на истинско училище на брега. Само дето се запознавали с другия живот младите и не проявявали особен ентусиазъм да се завърнат на родния сламен остров. И оставали много от тях. И на сушата създавали семейства.
За радост на родителите си, а и на туристите особено, немалка част се завръщали и продължавали живота на по-старите поколения.
А той не се бил променил особено през последните няколко века. Така, както и прадедите им, съвременните обитатели на сламенните острови използвали натуралната замяна за снабдяване с нужните им стоки. Все така основният им поминък бил риболовът.
И в средата на нашия остров дупка бяха оставили стопаните му. За по-лесен достъп до рибата в езерото.
Започнали да събират и малки суми за любезното си домакинство от същите тези туристи. И така се снабдили с парични знаци.
И в магазините, отворени на най-големия от островите, вече имало двойно счетоводство. Придобивали местните стоките си и срещу други стоки, и срещу новопридобитите пари.
А за удобство на всички, предприемчиви съостровяни сътворили по-големи лодки. И с плаващи магазини обикаляли из островите.
