И дойде най-сетне заветният ден. Денят за посещение на Мачу Пикчу. Достатъчно дни на височината на Куско бяхме прекарали. Както се казва, климатизирали се бяхме прилично. И в пълна готовност да катерим върховете на Изгубения град на инките.
Именно Куско си бе и изходният пункт за посещението му. А подстъпите до върховете му са два. Или с изградената от местните железница. Или пеша по стария път на древните. През джунглата. Около три дни и две нощи отнемал пешеходният тур. И по-романтичен, и по-правилен си беше той. Но минава все пак през дъждовните гори. А дъждовете почти всеки ден се случват. И макар че все планинари се бяхме случили в групата, две нощувки в мокри палатки не ни се сториха чак толкова романтични. И се вляхме в общия туристически поток към железницата.
100 долара струваш билетът тогава. И, както отбеляза Вальо, най-добре похарчените 100 долара по време на пътуването. И закуска, и напитки ни сервираха. А когато се залутахме на перона на връщане, видял търсещите ни погледи нашият любезен влаков сервитьор и дойде да ни придружи до правилния вагон.
А в началото тръгнахме под ритмичната мелодия на влаковите колелета през перуанската джунгла.
Два часа по-късно вече бяхме в селцето – крайна спирка.
Тръгнахме по утъпканата пътека.
И най-после. Мачу Пикчу. Пред погледа ми. Аз го виждах. Аз бях там!
Мачу Пикчу, в превод от езика кечуа – „Стар връх“.
„Изгубеният град на инките“ го нарекли съвременниците. Защото дълго време местоположението му не било известно на испанските нашественици на империта на инките.
Намерен е вече той. Само дето продължава да бъде изгубено знанието. Какво е представлявал? Как бил построен? Какво се случвало зад стените му? Все въпроси, на които все още няма отговор.
Единствено изследователите твърдят, че бил построен от инките през 15 век. По времето на управлението на империята от великия Пакачути, тоест около 1440-тте години.
Естествено, включен бил в Списъка на световното културно и природно наследство на Юнеско.
Построен на 2 430 м надморска височина. И то върху дотолкова стръмен терен, че на места не можеше да побере европейското ми съзнание като как са успели да закрепят древните строители каменните блокове над дълбоките пропасти.
Не бил голям град Мачу Пикчу. Установили днес изследователите му не повече от 200 строителни съоръжения. И някак официално действащата до скоро теория, че строен бил за резиденция на великия владетел Пакачути, изоставят самите перуанци. Твърде много храмове открити били на неговата крайно неголяма според броя им територия.
И се обединили те около нова версия. За учебен град. С множество учебни заведения, в които били посвещавани в божественото учениците и подготвяни за жреци.
Разделен бил той, според археолозите, на три големи сектора. В единия разположени били храмовете. В другия домовете на аристокрацията. И в третия – по-скромните домове на обикновените хора.
Предполагат учените, че в града живеели около 1 200 души. Прекланяли се те пред бога на Слънцето (Инти). И голяма част от тях обучавани били в тънкото изкуство на общуване с Божественото.
Добави нашата местна екскурзоводка, че предполагали напоследък изследователите, че освен обучаващите се в светите училища, и множество от поданиците на великата империя пребивавали за определено време в града. То ли за поклонничество, то ли като временно отдаване на служба в храмовете на боговете.
Разказа ни и за друго. Че такива били метеорогичните условия, че почти непрекъснато обвит бил в мистична бяла пелена върха над свещения град.
И там, над селенията на древните разбрахме, че приказката „На Мачу Пикчу царевичака“ си има напълно научен смисъл. Именно опитна нива за отглеждане на царевица съградили на върха на този хълм инките. За да установят дали и кой точно от множеството сортове царевица ще вирее на подобна височина.
И е възможно изкачването до нея. Но така много били желаещите, че имало опасност от повреждане. Затова ограничение поставили управниците. И със записване много дни предварително можел да бъде осъществен прехода.
За прословутата фраза си отговорих. Но цял куп други въпроси породи у мен вида на свещения град.
Но, засега ги отнесох след групата.
Обичайната обиколка на древния град приключвала именно тук. На мястото, на което се открива той целия пред погледите на умълчаните туристи.
Но нали все планинари се бяхме пръкнали, а и с планински водач по земите на инките бродихме, поведе ни той към следващо приключение.
Малко по-нагоре от града каменна пътека сътворили древните. Буквално по ръба на скалата. И по нея до съседните градове се предвижвали.
Наведоха ме на едни съмнения предвидената от домакините система за осигуряване на туристите. Пред древната пътека пункт беше изграден. И там, в нарочно оставена тетрадка и под зоркия поглед на униформен перуанец всеки от нас записа трите си имена и годините си. До тук нищо крайно особено. Но необходимостта да запишем и часа на тръгване определено изпълни погледите ни с въпрос. И ни отговори служителят. Малко тегава била пътеката. Но нямало възможност по всеки турист да вървят. Та, затова проверявали периодично тетрадката. И ако видели, че срещу някой час на тръгване не фигурира час на завръщане в очакваемото време, тръгвали да издирват заблудения.
Припомних си казаното при вида на пътеката. То, заблудения трудно биха го намерили. Освен ако не е с много ярки дрехи. Та поне тях да видят далеч в дълбоката пропаст.
А беше истински дълбока пропастта. Чак краят й не се виждаше. А пътеката не че не беше хубава и равна. Но твърде тясна някак. И съвсем на ръба над пропастта.
Походихме по нея известно време. Нямаше да ни издържат силите – ни духовни, ни физически, на гости на съседите да стигнем. И се върнахме на безопасна територия. Записахме си часа на връщане в тетрадката и се върнахме при изгубения град.
И се сетих отново за моите въпроси.
Гледах останките на града и си го представях с неразрушените постройки.
Изработени от каменни блокове. Без никаква спойка. Единствено твъде прецизната обработка на камъните позволявали да бъдат подредени те така, че хем правилна и без пролука стена да образуват, хем да простои тази стена вече няколко векове. При това така добре бяха прилепнали камъните един до- и върху друг, че дори лист хартия не успяхме да промушим.
И до тук в общи линии нищо чак невероятно впечатляващо. Принципно дори с не дотам съвършени оръдия на труда ( както ни казаха на място – чук и длето) би могло да се постигне подобна обработка. А слягането с годините би постигнала останалото.
Обаче. Голяма част от камъните не бяха оработени в правилен четириъгълник. Част от ъглите им завиваха нагоре, или надолу. И, което е по-интересно, ъглите на съседния им камък бяха обработени по такъв реципрочен начин, че тези камъни перфектно лягаха един в друг. Като в огромен каменен пъзел.
И с постигане на подобно съвършенство можех да се съглася. От прецизни и дълго обучавани майстори. И тук, обаче, дойде голямото Обаче.
Според местната ни екскурзоводка, не точно от прецизни и дългообучавани майстори строени били градовете на инките. А на принципа на трудовата повинност. По два месеца годишно бил длъжен всеки мъж от империята да участва в строежа на древните градове. Ще рече, от почти пълни лаици се очаква да е постигано подобно каменно съвършенство. И не че не мога да повярвам, че народ от крайно надарени строители били инките. Но някак не мисля да издържи подобно твърдение извън собствената ми развихрена фантазия.
Не мога да го обясня сега. Но там, застанала над този грандиозен строеж на древните инки просто усещах, че „има нещо“. Други цивилизации ли помагали. Немислими за нашите съзнания ли технологии владеели инките. Но нещо имаше. Това беше усещането и на всички останали от групата.
И най-вече защото може някак да допуснем, че един град били в състояние дълго и упорито да дялат древните и неуки строители. Но не един съградили те. А цяло множество. Само по-известните днес са Уайна Пикчу, Урубамба, Чокекирао, Олантайтамбо. По-малките около Чинчерос. Част от които дори по-големи от Мачу Пикчу. Да не говорим за всички храмове и цитадели, строени със същите обработени камъни.
И всичко това уж съградили с невероятната прецизност само за около 100 години. А не били чак толкова многобройни инките, да речеш. И малко, и неуки, и неразвити хора да построят и много, и прецизни каменни градове, някак твърде много идваше за възприемане.
Отнесохме мистиката към селцето с жп гарата.
Успокоили бяхме нетърпението си от срещата с Изгубения град и вече можехме да го удостоим с една спокойна разходка. И установихме, че множеството туристи го бяха превърнали в приказно малко вълшебство от множество магазини и заведения за хапване.
А през съзнанието ми препускаха хилядите въпроси.
Поне на един от тях отговор имаше.
Според изследователите, функционирал Мачу Пикчу до 1532 г., годината в която нахлули в територията на империята испанските нашественици. Но не те прогонили жителите му. Испанците дори не подозирали за съществуването му. Просто изведнъж тайнствено изчезнали древните обитатели на градът-училище. Върлувала някаква идея, че прогонени били от епидемия от едра шарка. Но с нищо неподкрепена била тя.
Съдим за другите според собствените си знания. А твърде непознати и твърде мистични за нас били инките. Та, едва ли ще прозрем някога истините им.
Друга версия довела до откриването му от съвременниците. Че, разбирайки за испанското нашествие, в града заровили безсметните си съкровища инките и го напуснали, за да запазят местоположението му в тайна. След като починали жителите му, тайната за мястото му била предавана на малцина. И те я отнасяли до следващите поколения.
Тази версия завълнувала съзнанието на американския историк Хайръм Бингам III. И тръгнал той на експедиция в района през 1911 г. Дали вече спряло да обикаля преданието за местонахождението и важността на изгубения град, или по друга причина, но местни деца били го отвели „да види едни камъни“.
Злато не открил наистина.
А може би не скъпоценните метали били заровеното в града съкровище?! Може знания да са ни завещал инките. И не скрити, а съвсем на показ. Дали ще придобием някога очи да го видим? И разум, да го разберем. А може пък с душите си да пробваме? Че по-лесно на енергийно ниво да се свържем с древното знание.
Само мога да се надявам докато съм жива и съзнателна, да разбера поне някои от отговорите. Дано!
