Минахме пътьом към пустинята Сахара и през поредния берберски град преминахме.
Дуз се наричаше той. Разположен бе сред оазис от финикови палми. И следваха след него хилядите километри безкрайна жълта пустош. Затова го наричали местните “Вратата на пустинята”.
Не успяхме да го разгледаме добре. За сметка на това, за пореден път наблюдавах нещо твърде странно за европейското и съзнание. Пътната обстановка. И пълният хаос в нея. И липсата на произшествия въпреки това. В общи линии, всеки караше както си иска. Или поне така изглеждаше в моите очи. Пътни знаци не че нямаше. Имаше. Само дето или никой не ги разбираше, или ги разбираха по съвсем различен начин. На всичкото отгоре, част от тях бяха сложени буквално на ъгъла на две улици. Така че твърде сложно дори за мен бе да разбера коя от двете ъглови улици всъщност бе забранена за движение. Не личеше това и по непрекъснато минаващите автомобили с клаксони и по двете. Същата система действаше и при светофарите. И тях ги имаше. Само дето не бях сигурна дали ги забелязват шофьорите. Твърде често минавахме на червено, а на зелено пък спирахме, за да пропуснем автомобил, идващ от улица с принципно в червено светещ светофар.
И тук не издържах. Та попитах. И казано е, ще се отговори на питащите. И ми се отговори. Система не че нямали. Имали си. Но си била тяхна. Курсове за водачи ва МПС също нямали. Всеки шофирал според древните ( е, не чак древни) завети. За сметка на това, всички спазвали тази невидима за европейските очи система. И в интерес на истината, въпреки наличния безумен хаос по пътищата, за седмица не случихме на нито едно произшествие. А и ни увери водачът, че такива почти нямало.
Най-интересно ми се стори обяснението за знаците и светофарите.
Та, управлявали си пътните превозни средства, значи, години наред спокойно и хаотично тунизийците. И само в щастие тънели шофьорските им души. Обаче взели да идват европеидни туристи всякакви. И някои от тях държали и сами да си шофират, беля. И взели да надигат глас и да изявяват претенции към правила. Чудели се защо си нямат тунизийци по улиците пътни знаци и светофари. Че поискали и да ги сложат.
И нали услужлив народ са древните бербери, не счупили хатъра на гостите си. И ги поставили. Ама буквално ги бяха „поставили“. Имах чувството, че са минали група мъже с цял наръч знаци и светофари и ги бяха бучнали на напълно случаен принцип. За това част от знаците на ъгъл се бяха случили. Така и така не разбирали значението им. Но пък удовлетворили желанията на туристите. Има ли знаци? Има! Сега, за спазване никой не бил повдигал и дума. И си шофираха тунизийци по старите неписани правила. И се научихме ние да гледаме през прозорците не с ужас от ставащото по пътищата, а с възхищение към природните извивки на пейзажа.
