И ни проведоха местните кратък курс по основните правила за общуване с пустинята. Че нали не бяхме виждали, ще вземе да се затрием някъде.
Разказаха ни отпървом за необходимостта от дългите одежди в пустинята. Че жегата гори. И добра е само за кратко. А когато е целогодишно, няма нищо по-добро за запазване на кожата от покриващите я дрехи. И ни раздадоха по една раирана дълга роба. Със същата цел навиха по главите ни и по един цикламен тюрбан. А частта, отредена за забраждане на лицето, отпуснаха във вид на дълъг шал покрай лицето ни. Колко бе важно то научихме от личен опит малко по-късно.
Качили се бяхме вече на камилите и тръгнали вече бяхме на път през пустинята. И слязохме в един прекрасен момент. За отредена от домакините ни пауза за снимки. Че нали туристи, все да се снимат искат, научили бяха местните. И започнахме ние да се снимаме. И когато видяхме първата си снимка, ахнахме. На дисплей на апарата стояха шест същества. Облечени бяха съществата с еднакви роби на райета. На главите си носеха цикламени тюрбани. А лицата им бяха забрадени със същите тези цикламени шалове. И започнахме да се оглеждаме за обувките. И по обувките започнахме да се разпознаваме. И се загледахме изумени. Без дори да съзнаваме, всяка от нас си бе забрадила лицето. Никой не го бе поискал от нас, никак даже не беше задължително. Ние си го бяхме направили. Принудени от нуждата. Чак тогава се замислихме за ситния остър вятър на пустинята. Така ситен бе той, че буквално влизаше в кожата. И за да се защитим от него, напълно инстинктивно и несъзнателно сме сложили шаловете пред лицата си.
Та, толкова с религиите. Както винаги съм казвала, всякакви обичайни облекла, храни и прочее битовизми именно от битовизма си и идват. А религиите просто удобно се настаняват върху тях. И понякога злоупотребяват и пресилват.
И започна втори курс. По правила за качване върху камила. Теоретичната част гласеше как пътникът благ върху седлото на легналата камила следва да се качи. И тя, така плавно си се изправяла. И те така си тръгваме двамина.
И до тук добре звучеше. Лесно и безпроблемно. Но защо така изведнъж арабският ни водач реши с мен да направи показен практичен урок на цялата група. Не че не бях поласкана от явно проявеното внимание към скромната ми личност. Само дето никак психически не бях подготвена за подобно практическо упражнение.
И отпочнаха мъките ми камилски. Сега е моментът да спомена, че не бях напълно сигурна, че искам подобно пътешествие с камила. А причината се криеше в дълбините на кифленския ми страх. И трябваше ми някак време да осмисля случващото се. Обаче, точно това време ми отнеха. И ме дръпна арабинът и ме посади върху седлото. И до тук нищо особено не се и случи. Камилата си лежеше кротко. А аз си се настаних. И тъкмо да реша, че то страшно и нямало, тръгна тоз пустинен кораб да става. И не се бях замисляла как става. И се оказа, че става на два етапа. Отпървом повдигна предните си крака. Корабът повдигна предница, а аз се насочих рязко назад. И напълно убедена бях, че изпадам. И нададох съответния страховит вик. А сърцето ми скова неверен страх. И тъкмо, аха, да изпадна и рязко спрях. Камилата бе приключила с повдигането на предната си част. Само че без да ми даде и секунда почивка, отпочна същото упражнение с повдигане на задните крака. Започна да ги разгъва тя, а аз полетях по същия безапелационен начин, но вече напред. И отново пълната ми убеденост, че ей сега вече изпаднах, предизвика нов и жален вопъл. И след всичкото това летене напред, назад, вече сили не ми бяха останали. И когато милата камила вече беше права и бе готова за път, аз бях оставена бездиханна и безсилна и единствено да сляза исках. Само дето поетапно се товареха моите спътници. И бавно, и полека сглобихме туристическия си керван. И потеглихме по пясъците.
Вървеше си керванът, а аз берях душа върху гърба на кораба пустинен. Страхът от възкачването не само не беше ме напуснал, ами се увеличаваше с всяка изминала минута. Така се бях вкопчила в седлото, че вече чувствах остра болка във всичките мускули на ръцете си. А болезненото усещане излезе от мен в непрестанни воли към спътниците ми, че вече не издържам и всеки момент ще се изпусна. Не издържа един приятел, па се провикна в отговор: “А дано се изпуснеш, та да се отпуснеш най-после“. Ужасих се аз от тази перспектива. Само дето тя неминуемо настъпи. Не можех дълго да държа изпънати до предела на възможностите им горките ми мускули. Неизменно се изтощих и нямах избор, освен да се отпусна. И в този момент о, чудо! Наместо очаквания от мен апокалипсис, настъпи неимоверно удоволствие. Отпуснах се аз и усетих ритъма на движението на камилата. И в момента, в който спрях да се противя, а влязох в този ритъм, страхът ми рязко се смени с невероятното удоволствие от пътешествието. И нямаше от този миг натам по-чакано от мен поредно пътуване през пустинята. И когато го преживях в Мароко , успях да не пропусна нито миг.
А извън плавното полюшване, успях да се насладя и на следващото удоволствие. От гледките на безкрайните пясъци. И пълното спокойствие на пустинята. Такава тишина и усещане за мир не бях и не съм изпитвала никъде. Несравнимо е пътуването сред пустинните пясъци!
Накачихме се ние и потегли нашият водач. А потегли в пустинята. В безкрайната пустош и шир. Без никакви ограничения. Ни на платна, ни на крайпътие. Просто безкрайно и широко пространство.
И използваше този безкрай нашият водач. И яздеше белия джип както му широката душа сакаше. Качваше го върху перпендикулярни дюни. С пълна газ се спускаше към друга, още по-висока дюна. И стигаше донякъде и се връщаше. Възкачваше връз трета и след олюляване на върха й, управляваше движението на джипа дали напред, или назад, според надмощието на залюляването на момента. В общи линии, движеше се белият джип против правилата на физиката. А изкривените ни от ужас физиономии водачът ни приемаше за туристическо удоволствие и още по-безумно пришпорваше конете под капака му.
Поолюляхме се ние маленко, па се впуснахме из жълтите пясъци. И надолу се спускахме, и се ровихме в тях. И като в море се гмуркахме. И се въргаляхме. Свободни и щастливи като деца.
Обсъждахме на вечеря как имаме пясък буквално навсякъде. И си припомнихме какви сме ги вършили. И обяснение си намерихме на това пясъчно изобилие.
