Дойде ред да навлезем и в пустинята. Пустинята Сахара. Неописуема и вълшебна бе тя! Признавам пристрастието си! Завладяха ме пустинните пясъци. Очарова ме и заплени ме пустинята още при първия ми досег с нея. И от тогава като с вълшебна сила ме притегля към себе си. Не бе по-различно и този път.
Всъщност, наименованието „Сахара“ дошло от арабската дума за „пустиня“. И била най-голямата като горещина и третата по площ пустиня в света, след Антарктика и Арктика.
Според знаещите: „Пустинята Сахара запълва почти цяла Северна Африка и заема повече от 1/4 от африканския континент. Сахара граничи на запад с Атлантическия океан, на север с Атласките планини и Средиземно море, на изток с Червено море и на юг със Сахел – полуариден регион, който образува преходна зона между Сахара на север и поясът на влажните савани на юг. Размерите ѝ са приблизително от 4500 до 5500 км от запад на изток и между 1290 и 2000 км от север на юг. Сахара заема площ около 9 200 000 kм²; действителната площ варира от 8 600 000 до 9 400 000 km², тъй като пустинята се разширява и свива във времето. Сахара непрекъснато се увеличава – всяка година пустинята се разширява на юг с 6 – 10 км.“
Закусихме на сутринта в хотела-спасител. Обичайните прясно изстискан портокалов сок и странни, но невероятно вкусни палачинки.
А навън ни чакаха строени камилите. Те щяха да играят ролята на правозното ни средство идващия ден.
За първи път виждах да се хранят тези пустинни кораби. Бяхме учели някога, че съвсем малко храна им била нужна. Не се бях замисляла- а как си я набавят, все пак. И ето че видях. В панички, от добрите им стопани.
Преодоляла бях веке страха от контактуването с камила. И смело, и предвкусвайки предстоящото удоволствие, се метнах на гърба на определената за мен. И оформихме нашият малък туристически керван.
Завиха добрите ни домакини по един тюрбан на всяка от туристическите ни глави. И както при първата ми среща с пустинята в Тунис, за пореден път осъзнах полезността и необходимостта на подобен атрибут. Така ситен бе пясъкът в пустинята и така неумолимо навлизаше в отверстията на устата при всеки лек повей на вятъра, че единствено покритието на лицето можеше да донесе някакво спасение.
И тръгнаме да бродим из безкрайността на пустинята. И потънах в нейната необятност.
Няма да забравя първия си досег с нея. Още тогава, в Тунис, завладя душата ми. И оттогава ме тегли и ме поглъща.
Навлязох за първи път в пясъците с общоприетото виждане за скучността и еднообразието на пустинята. И още тогава установих, че нищо еднообразно нямаше в нея. Да, пясъци. И все жълти. Само че оформени в невероятно причудливи форми. Ту се извисяваха като обли, или по-остри хълмове. Ту се разстилаше като жълто пясъчно море с дребни вълнички. Ту ни срещаше огромна, сякаш застинала в порива на цунами, огромна жълта вълна.
Инстинктивно се заоглеждахме ние при вида на първите пустинни дантели. Нищо в близкото ни и далечно обкръжение не даваше възможност за съществуването на нещо, или някого, който да би могъл да бъде творецът им. И за пореден път осъзнахме разликата във възприятията. Свикнали с големите сгради и бурния живот, европейският ни поглед търсеше подобното. Очаквахме да видим нещо голямо и познато. А трябвало да гледаме пред нас. И да търсим малкото, пустинното. И ни показа водачът ни малка черна буба. Пустинният скарабей. Този малък и непретенциозен бръмбар извайвал вълшебната пясъчна украса.
Отмина първият половин час на шеги и разговори. И неминуемо всеки от нас потъна в мълчанието на пустинята. И се движехме върху гърбовете на камилите си по жълтите пясъци. И докъдето ни поглед стигаше, единствено жълтите прекрасни форми се виждаха. И бяхме ние, малките хора, на малко по-големите камили сами сред този безкрай. Някъде там, в една малка точка от огромната жълта безкрайност.
Никъде и никога не ми се беше случвало да потъна в подобно усещане за безкрай, за простор. И за абсолютно пълно и всеобхватно спокойствие и хармония. Сякаш времето бе спряло. Сякаш нямаше нищо. И то нямаше. Нямаше битовизми. Нямаше познатите неприятности и тревоги. Имаше само един безкрай. Абсолютен и категоричен.
А в палатките не изобилстваше от разкошен интериор. Но пък имаше всичко необходимо за изкарване на една нощ в пустинята. Легла и множество завивки. Че прочетеното в учебниците по география за невероятната температурна амплитуда в пустинята напълно вярно се оказа. Невероятната палеща дневна жега последва залеза и ни остави на рязко настъпилия студ.
Само тоалетна не видяхме. Та попитахме. Погледна ни с учудване човек от персонала. Посочи безкрайната шир с дясна ръка и рече „Ето тоалетна“. Със същия широк жест обходи пустинята и с лявата си ръка. И повтори репликата. Е, оказа се все пак, че свикнали бяха с капризите на европейските туристи, та бяха пригодили и подобно помещение.
Както се казва, удобствата ги бяха осигурили. Само дето страхът от предната нощ още топлеше душите ни, та не посмяхме за нощувка да останем. Може би пропуснахме много. Но в онзи момент определено не мислехме да оставаме почти до границата на онез, които се опитаха да ни отвлекат преди по-малко от денонощие.
Приготвен бе собственикът на пустинния ни хотел за подобно развитие. И изпрати за нас един от джиповете си. И преживяхме нещо ново и също толкова неповторимо. Пътуване с джип из огромните пясъци в абсолютната нощ. Никаква светлина. Абсолютно никакав. А просто пълен мрак. В европейския ни живот подобна тъмнина не бяхме преживявали.
А най-интересното бе, че шпореше смело джипът насред пълния мрак. И от никъде нищо не се виждаше. И се оказа,че не се виждаше само за нашите неопитни очи. Пустинните хора разпознавали отделните пясъчни възвишения дори в пустинния мрак. Покрай познатите пясъчни образувания водели джипа. А „очите“ на шофьора играеше спътникът му. Покачи се той на тавана на кабината. И виждаха арабските му очи в тъмното. И навигираше партньора си. И издаваше кратки команди. И завиваше джипа по тях.
И насред тази магия показа се най-после хотелът. Посрещна си домакинът ни с топла арабска леща и тажин. „Храна, която топли душата“ – Така ни каза. И така се оказа. И душата, и сърцата ни стопли тя. И завинаги останаха там. След пясъците и пустинните хора. При тяхната топлина и големи приятелски сърца.
