А докато бродехме, споделяше ни нашият водач за пълната липса на вода и електричество в мистичните пясъчни къщи. За радост, в изградената по-голяма сграда, в която следваше да се приютим, подобни екстри бяха налични. А за още по-голяма радост на туристическите ни души, спретнаха ни момчетата от селото музикална битова вечер.
Посвириха ни те, па седнаха на нашата маса. Жадни бяха за контакти с пристигащи от външния свят. И нямаше как да не попитам колко ли сложно сътворяват огромните си чалми върху главите. Изразих почти пълна увереност да ги правят един път седмично и да ги нахлузват наместо шапки.
Почти кръвно се обиди един от домакините ни. Въпрос на чест било всеки ден да намотават огромния тюрбан. И без да чака повече, хвърли бялото гнездо от плат на земята и започна с умели движения да го навива обратно върху главата си.
И за да бъда честна, след не повече от минута красивият тюрбан отново бе обрамчил тъмното му лице.
Разказа ни след това, че „литам“ наричали мъжкия тюрбан. И освен от вятъра, пазел ги той от излишна показност на емоциите им. И го сваляли едва на лунна светлина. Тогава сядали около огъня и в разказите сред близките си можели да открият главите си.
За разлика от тях, жените от племето умишлено ходели с открито лице. Важно било да се виждат устните им. Защото от тях излизали словата, насочени към възпитанието на децата.
Прекарахме нощта в тишината на оазиса. А на сутрина се уверихме, че живот все пак съществува и тъдява.
А животът неминуемо бе съсредоточен в пределите на близката река. Покрай нея бяха жените. Там тичаха и децата им.
И тъкмо да си помисля как никакъв шанс нямат момчетата да ни настигнат, и ето че се изправиха пред автомобила ни на пътя извън селото.
Че бяха антилопоподобни и в напълно цветущо здраве, виждахме. Но чак пък да изпреварят лек автомобил?! И се присетих и за прочетеното за ТУАРЕГИТЕ.
Именно такива бяха хората в оазиса. Хора от племето туареги. И именно с намирането на преки и рисковани маршрути през пустинята се славели те. А думата „Туарег“, произлизала от арабската дума „тарига“, означаваща „хора на преките пътища“.
Освен че спестявали време, туарегите изненадвали понякога керваните. Нападали ги и ги ограбвали. Но това било в далечното минало. Сега си водели честния селски живот.
И днес предпочитали да се наричат „ИМОХАГ“ – свободни и благородни хора.
Всъщност, за свободни и благородни се определяли всички берберски племена.
А основната разлика на туарегите от останалите берберски племена бил матриархатът. „Талашит“ наричали роднинската си общност, подобна на семейство, или род. И била организирана тя около майката като общ член от семейството. Децата продължавали рода на майката и носели нейното име, а не това на бащата.
Жената туарег била собственичка и на семейното жилище. В него живеели членовете на семейството и жената взимала решения относно бита и бъдещето им.
Днес туарегите живееха в кирпичени къщи с цвета на пустинята. И нищо чудно, именно от пясъка на пустинята бяха изградени. А някога семействата обитавали големи шатри, наречени „хаймат“. Хаймата бил изтъкан от камилска и козя вълна. Това я правело изключително лека и лесно преносима, а същевременно не пропускала вода, и пазела и сянка. В студените нощи хаймата бил затварян изцяло и така запазвал топлината във вътрешността си. През летните, пък и горещи дни, той бил отварян от всички страни. И така хем продължавал да предпазва от жаркото слънце, хем създавал добро течение на въздуха.
И като водач на рода именно на жената туарег била поверена задачата да изгради хаймата на семейството и да се грижи за нея. За нея оставала хаймата в случай, че реши да се разведе с мъжа си. А достатъчна причина за развода било обстоятелството, че не се чувства добре с него.
Слушах любезните си домакини и не можех да спра да се възхищавам на великолепната им физика. Високи и стройни, с черни лица и европеидни черти. И сякаш не беше достатъчно, като частици от небе блестяха очите на голяма част от туарегите. Помня как мислех, че по-красиви хора не бях виждала. Черни хора със сини очи. И тела на антилопи.
И се оказа, че и за тази визия си има обяснение. Втъкано в красива легенда. Предавали я туарегите от поколение на поколение като родова история.
Около IV век сл.Хр. била родена кралицата Тин Хинан. По-късно била определена като „ майката на Туарегите“. А някога една жена на име Тин Хинан, потеглила от Тафилет, Мароко, към Алжир. Придружавали я наложничката й Такамат и група слуги. Дали бягала от уговорен брачен съюз от фамилията й, дали останала сама от племето си, дали защото е царувал глад, или пък с мисия от Боговете била натоварена. Но преминали заедно стотици километри през горещите земи на хамада (каменна пустиня) и пясъци. И се установили в оазиса Ахабар, в Алжир.
Била Тин Хинан берберска жена, но от бяла раса. Слаба, висока и красива.
Пристигнала в Ахабар и обединила местните племена срещу съществуващите вражески набези. Създала огромна конфедерация от съюзилите се племена. И била обявена за неин лидер. И я нарекли „Таменоукалт“ – „Кралицата“. И нарекли общността на тези племена, доминиращи в централна Африка, Туареги.
Пристигнала в Ахабар Тин Хинан с една дъщеря. И родила впоследствие три момчета. С божествен произход били те и дали началото на рода Туарег. Тин Хинан била призната за „Майката на всички“ или “Кралицата на хаймите ( номади)“. И от нейните бели гени произлезли европеидните черни туареги с небесно сините очи.
