А на самия бордюр на крепостта млади мавританци обезкостяваха с лекота ананаси и кокоси. Колко труден бе процесът, се бях убедила още в първия ми островен ден и с благодарност, че някой ще ме отмени в нелеката задача, се насочих към тях.
Мигом сътворих план за следващите острови дни. Другите тропически плодове за у дома си носех. Имах си кухненски бокс в наетото студио и се борех с тях посредством нож и хитрост, че не всички лесно ми се даваха.
Дори с ананаса се справях, въпреки че добри мазоли по ръцете ми костваше неравната борба. А на собственика на сергията поверих най-трудния, кокоса. Него дори не се и мъчих да одолявам, невъзможно трудно ми се струваше строшаване на твърдата черупка. При това така, че да запазя ценния сок.
Затова си спретнах план, кротко си тръгвах на вечерната морска разходка, а когато стигах до крепостта с плодовата сергия, посочвах един кокос на мавританоеца зад нказа се, че и при тях, както при дините, си искаше познаване. И в общи линии, познавах. В редките случаи, когато посочвах не който трябва, продавачът ме поправяше кротко и ми предлагаше друг кокос. След това извършаше сложния си ритуал с мачетето, сваляше елегантно цялата обвивка, пробиваше още по-елегантна дупка и ми връчваше плода със сламка. Аз пък сядах в беседката до сергията и поглъщах вълшебната течност, отпуснала поглед към сините води на океана.
Не бе това първата ми среща с прекрасния тропически плод. Предишните пътувания ме бяха научили, че не се изчерпваха с течността благините на кокоса. И с вещината на познавач отнасях празната коруба ва продавача. И развъртяваше наново той мачетето, и изджагъркваше онази бяла маса от кората му, която бе с вкус на ядка. Кротко полагаше вкусотията в така широко използваните найлонови пликчета и отново ми я подаваше. И тръгвах аз с ценния си армаган на разходка по бреговете на океана и хрупах като доволна катерица вкусната вкуснотийка.
А водите океански бяха начертали невероятни релефи по брега.
И случих няколко пъти на западноевропейски туристи. По какво ги познах? – ще попитате. Ами, по това, че ги стоварваха пияни от лодка като… ами, пияни като западни туристи, хай, да не уточнявам точната народност, дето и по нашия Слънчев бряг броди, че да не ме обвинят в нещо си.
Посяли ги, разбираш ли, насред таз неземна хубост. Ама пясъкът и морето недостатъчни им се оказали, та ги извели в лодка в морето. И не на делфини и рифове да се любуват, ами с алкохол да се упият. И връщаха се на брега като пияни бегемоти. И шумяха, и огласяха безкрайната океанска шир с пиянските си възгласи. А след като ги стовареше лодката и отплуваше уморено, те продължаваха да стоят натопени в океана с биричка в ръка и намираха за голямо удоволствието да крещят и врещят насред вълните. Както се казва, хора разни, разбирания още повече.
Въшебно прекарано време, ще кажа!

