Речено, сторено, Дани и Мира тръгнаха на другаде, а аз поведох Веси към старата част Ал Бастакия. Четох, че всъщност, че тя не бе нова, както Селището на наследството. Изглеждаха сградите й като напълно съвременен строеж, изграден по правилата и визията на старите бедуински селища, но се оказаха само реставрирани.
Оказа се днешният Исторически квартал Ал Фахиди старо персийско село. Изграждането му започнало 1890 г. предимно от заможните персийски търговци. Те били привлечени в Дубай от богатите възможности за търговия и стимулите, предлагани от правителството на Емирството. След като бил построен, районът бил кръстен на южния ирански град Бастак и придобил името „Ал Бастакия“. В най-добрите му времена в селището били изградени 60 жилища, разделени от тесни, криволичещи улички. Имало и градчето и сук, и стара джамия Ал Фарук. А по-късно се превърнало в квартал на новия град Дубай.
Само че настъпили новите нефтени времена и през 80-те години на миналия век половината от селото на историческия квартал Ал Фахиди било разрушено, за да се направи път за развитието на нов офис комплекс. Останалите здрави къщи били използвани за складове, или места за настаняване на чуждестранни работници.
И това не продължило дълго, и през 1989 г. община Дубай издала заповед да бъдат разрушени и останалите части от историческия квартал Ал Фахиди. Тогава дошъл на място британският архитект Рейнър Отер и отседнал в една от къщите в района. И така му харесал духа на старото село, че се заел с идеята да го запази. На първо място извършил цялостен ремонт на къщата, която наел. И така се вдъхновил, че написал писмо до принц Чарлз, в което обяснил важността на райнона и изложил молбата си да бъде той запазен. Принцът посетил Дубай през същата година и поискал да посети този историческия квартал Ал Фахиди. Там го посрещнал Рейнър Отър, показал му уникалността на мястото и принцът предложил на управниците на града да запазят историческия квартал Ал Фахиди. Послушали го те и разрушаването било отменено. А през 2005 г. община Дубай инициирала проект за възстановяване на старите сгради и алеи. И в резултат на всички тези събития аз днес безпрепятствено се разхождах из тесните му улици и високи арабски къщи.
И бе архитектурата им уникална. В цвета на пустинята бяха оцветени старите къщи. Една идея по-бели бяха орнаментите по фасадите им и первазите на красивите тераски. Не бяха чак мраморни дантели като на арабските дворци в Испания, но и не им отстъпваха по красота и създаваха усещането за изящни произведения на изкуството.
Както си вървях, видях струпани множество хора. И когато наближих, видях, че бяха спрели те около останките на една стена. Съвсем ниски бяха останките, а и на дължина не повече от 5 метра. И се оказаха това единственото останало доказателство за старите градски стени на Бур Дубай (старият Дубай), възстановени през 2001 г. от секцията „Historical Bumines“ в община Дубай.
Гласеше текстът на табела до тях, че такива градски стени ограждали някога старите градовете в района. Тези стени защитавали жителите им срещу външни атаки. Такива стени имало изградени около такива големи градове като Кайро, Дамаск и Багдад.
А в миналото в чертите на съвременния град Дубай имало изградени цели две такива стени. Най-старите били построени в Бур Дубай около 1800 г. сл. Хр. и заобикаляли границите на стария град, които включвали крепостта Ал-Фахиди, Голямата джамия и жилищните сгради. Вторите били построени в град Дейра, днешен квартал на Дубай, през петдесетте години на деветнадесети век.
Построени били старите градски стени от коралови камъни и гипс. И представлявали внушителна каменна ограда с дебелина 50 см и 2,5 метра височина. В началото на ХХ век стените били разрушени поради разширяването на града.
Разбрах междувременно за една, твърде важна, отлика от „ Heritage village“. Имаше в Ла Бастакия възможност да се влезе в голяма част от къщите й и да се разгледат отвътре. В повечето били разположени най-различни експозиции, но имало и такива с наподобяващо обзавеждае от някога. Имало издигнат дори дворец на кралската фамилия, който бил част от посещението.
Нямаше сила, която да ме удържи да не вляза във всяка една от къщите и хукнах по тесните сокаци да търся касата. Никакви табели нямаше, но обичайно за Дубай, там, където няма табелка, има човек, който упътва. Та срещнах и моят такъв човек и ме упъти той, и стигнах в касата. 50 дирхама бе цената на входния билет и цели 17 къщи можело да разгледам с билета. Зарадва се туристическата ми душа, сал една сянка се промръкна над пълното щастие. Часът бе превалил към четири следобед, а работеше комплексът до шест. И твърде се съмнявах, че ще имам време за пълен обход, а и Веси бе вече много уморена, пак му бе взела душата на ранения си крак, не можех да я държа два часа да ме чака. Попитах любезната дама на касата колко приблизително време ще ми отнеме обходът и ми рече тя, че няма да успея до края на деня днес. Препоръча ми като по-разумно да се върна в утрешния ден и да си отделя повече време. Напълно разумен ми се стори съветът, така или иначе, за утре нямах предвидени много неща, щяхме да отидем с Веси до Мадинат Джумейра (Дубайската Венеция) след това щях да я оставя на пазара да се забавлява, а аз щях да дойда и да гледам старите бедуински къщи.
Това за утре, а днес бавно тръгнахме по улиците на селището Бастакия. Същите тесни сокаци, същите двуетажни къщи с вятърни кули както в селището на наследството и както, всъщност, в старите рибарски села, които са съществували съвсем неотдавна на мястото на днешние космополитни градове.
Някои от къщите бяха обърнати на заведения, но бе запазен старият им стил. И върху малките площадчета, образувани насред старинните къщи, бяха разположени онези широки дървени миндери от някога. Постлани бяха те с меки шарени покривавала и приютяваха съвременните си гости. А на масите пред тях сервираха любезните сервитьори уханни гозби и топъл чай.
В края на селището, досами водите на канала, имаше няколко от старите лодки „дао“. Дървени и с платна, чакаха те да бъдат изтласкани във водите на Персийския залив и да отведат стопанина си насред безрайната морска шир.
Разтоварваха една току завърнала се от странство „дао“ старите араби в бели роби. Заместени бяха те от съвременни манекени, но се усещаше в безжизнените им днес тела глъчта и радостта от пристигналите товари някога. И ги разтоварваха някогашните работници и тръпнеха от нетърпение да изкарат чуждоземните стоки в местния сук.
Наблюдаваше работата им от терасата на втория етаж на жилището си стопанинът на стоката. И махаше, и даваше нарежданията си отвисоко.
Гледаше терасата на стария стопанин към морските води. Гледаха към тях днес и съвременните обитатели на новия град. Изградили бяха управниците красива крайбрежна алея с много цветя. Седяха по пейките й съвръменните потомци на онези стари рибари иловци на перли. Седяха до тях туристите, дошли да се порадват на съторената красота. Тичаха местните по красивите алеи до водата. Возеха се туристите на туристическите двуетажни лодки по водите на канала.
А аз си вървях кротко между къщите с вятърните кули, наподобяващи древни крепости и видях една отличително шумна тълпа и тъкмо да поема да се отдалеча, когато забелязах източника на техния шум. Имаше в самия край на комплекса сътворено кътче от пустинята. Насред насипания пустинен пясък имаше опъната голяма шатра. Изобразяваше явно старо бедуинско жилище. Изчаках тълпата да отмине след водача си и заех тихомълком мястото. Голяма бе шатрата и тесни дървени пейки бяха разположени по краищата й. А пред тях се мъдреше ниска масичка с меден поднос. В подноса типичните издължени арабски медни чайници, а пред палатката огнище, спретнато съвсем насред пясъка.
Разказваха ни в Мароко, че нарочно биз издължен чучура, че от високо да се сипва чаят, така го разбърквали. Пиеха там арабите чай от прясна мента. Запарваха ментата в издъления чайник и когато приеваха, че е готов, пристъпваха към разбъркването му. Взимаха една по.голяма съдинка и изсъпваха в нея отвисоко готовия чай. След това го връщаха отново в чайника и повтаряха няколко пъти процедулата със сипването и връщането. И за голямо майсторство приемаха сипването от високо, колкот по-отвисоко падала чаената струя, толкова по-хубав ставал чаят. И след последното разбъркване разсипваха вече напълно готовия чай по чашите и му се наслаждаваха с удоволствие.
За да бъда честна, колкото и да четях, че именно горещата течност изравнявала температурата на тялото с външната такава и помагала на човек по-лесно да приеме жегата навън, никак е можех да си го представя на практика. Колокоти пъти да пиех чай, толкова пъти ми ставаше горещо и някка не можех да повярвам, че от това ще ми стане по-леко в арабската жега. Но, щом са го казали древните, вярно ще да е. Обяснявах си го, разбира се със свиването и разширяването на кръвоносните съдове. Всъщност, механизмът е далеч по-прост, горещата теност провокира временното повишаване на темпаратурата на тялото, което от своя страна предизвиква потене. И тъй като именно потенето е естественият начин на организма да се освободи от топлината, в крайна сметка се стига до охлаждане на тялото.
Замислих се отново за горещия чай в пустинята пред погледа на арабските чайници и огнището насред пясъка. Гледах интерените съоръжения и се множаха въпросите в главата ми. За какво ли е ползвано всяко едно от тях, как ли са живеели старите племена. И се сетих, че имам интернет. И тъй като имах и време, приседнах на един от каменните бордюри и потърсих информация в мрежата.
