Минахме с таксито отново по широките булеварди и красивите небостъргачи и пристигнахме в „Katara cultural village“.
Katara beach.
Шофьорът ни остави на изградения паркинг и поехме към селището пеша. А то бе построено отново на брега на залива. Информационна табела ни уведоми, че именно това е красивият плаж Katara beach.
Ситен пясък оформяше красива пясъчна ивица. И всичко изглеждаше като на истински плаж, имаше дори чинно разположени върху пясъка сламени чадъри за плажуване. Само че нямаше шезлонги, наместо тях под чадърите стояха сламени столове. Нямаше и хора по бански, в дълги черни роби бяха облечени дамите на плажа.
Плажуващи нямаше, но имаше разхождащи се. Специално за тях бе изградена червена дървена алея по цялото протежение на пясъчната ивица. Малко далеч бе от водата, наистина, но все пак предлагаше някаква плажна разходка.
Не плажуваха, а се забавляваха заедно с децата си на изградената детска площадка. И странно някак бяха накацали като черни гарвани по една от въртележките. Но, такива бяха нравите, така се забавляваха хората. Благодарих за доброто географско положение, в което съм се родила. Дори не ми се мислеше как се чувстват под палещите слънчеви лъчи в тези черни наметала.
Не рачихме ние да се разходим по червената му алея, а тръгнахме по каменните пътеки към сърцевината на селището.
Katara cultural village
И там ни посрещнаха ниски каменни къщички. Изобразяваха, явно, жилищата на предишните обитатели, а за да е сенчесто на съвременните посетители, имаше опънати тенти между къщите. Вярно, малко криеха от гледката и пречеха на снимките, но пък осигуряваха лека прохлада. Част от къщичките бяха превърнати в приятни кафенета с маси под сенчестите тенти.
Намерих си аз информационни табели и зачетох как местните наричат селището просто „Катара“. И го били създали в желанието си да поставят държавата Катар като „културен фар, фар на изкуството, излъчващ се в Близкия изток чрез театър, литература, музика, визуално изкуство, конвенции и изложби. Това село ще бъде поглед към бъдещето на един свят, в който хора с различен културен произход преодоляват своите национални граници и приемат общи каузи за насърчаване на обединено човечество. Катара е мястото, където благодатта на миналото среща блясъка на бъдещето“.
Красиви думи, а зад тях се криеха създателите на този „проект на надежда за човешко взаимодействие чрез изкуство и културен обмен“. Отдаваха строителите благодарността си за изграждането му на „вдъхновената визия, твърдата вяра и мъдрото ръководство на HH Sheikh Hamad Bin Khalifa Al Thani, Бащата Емир на държавата Катар“.
Неведнъж се бях сблъсквала с надписи на арабски и винаги ве впечатлява красотата на изказа им. Така завъртат дадено изречение, толкова красиви думи влагат в него, че като омаяна тръгвам по текста им. Така ме увлече текстът и днес и тръгнахме по кафевите табели, сочещи на основните пунктове от селището.
И както тръгнахме, така стигнахме до огромния съвременен амфитеатър, изграден изцяло от бял камък. Друга информационна табела осведоми, че „ Катара е място, където хората се събират, за да се докоснат до културите на света. С красиви театри, концертни зали, изложбени галерии и авангардни съоръжения, Катара се стреми да стане световен лидер за мултикултурни дейности. В съответствие с целите, поставени от Националната визия на Катар 2030, Катара служи като пазител на наследството и традициите на Катар и се стреми да разпространи осведомеността за значението на всяка култура и цивилизация и като такава Катара е домакин на международни, регионални и местни фестивали, работилници, представления и изложби“.
И именно на този амфитеатър се разигравали международните фестивали през годините. Изключително красив бе той. Белокаменни бяха стъпалата и местата за посетителите. Белокаменна бе и кръглата сцена в средата на най-ниското ниво. А от високите етажи на зрителните пейки се виждаше морето.
Прочетох по-късно как амбицията на създателите на Катара е да я превърнат в световен лидер в мултикултурните дейности. Казваха създателите: „ Ние полагаме всички усилия за насърчаване на социалното развитие чрез изкуство и културен обмен. Ние се стремим да изградим общност от креативни и иновативни хора, които са наясно със заобикалящата ги среда и са запознати с глобалните култури и ценности. Катара е място, където хората споделят култури, за да подхранват разбирателство и мир. В един непрекъснато развиващ се дигитализиран глобален свят нашата цел е да предоставим платформа за хората по света да се съберат и да споделят богатството на своите живи култури, да прегърнат различията, които правят нашия свят уникален и да открият приликите, които обединяват хората независимо от произхода им“.
Отново красиви думи. И толкова навреме и на място. Наистина е време да загърбим различията си и вместо да ги изтъкваме, да ги споделим в стремеж да създадем нещо хубаво и общо от различните си опитности и традиции.
Написано бе на друга табела :“Ние се гордеем с нашето национално наследство и уважаваме всички култури по света.“
И тръгнахме ние да опознаем културата на домакините ни. И ни я поднесе доброволец в изградената в културното селище Синя джамия. Синя бе кръстена на облицовката си със сини керамични орнаменти. И се извисяваха пред нея три еднакви заоблени кули в цвета на пустинята. Снабдени бяха те с дупки и дървени пръчки досущ като вятърните кули в стария арабски свят, но твърде непривичен бе видът им. Всички вятърни кули, който бяха виждала, изглеждаха като правоъгълни кули, а тези бяха заоблени. Но пък нищо не им пречеше да изпълняват същото предназначение.
Така или иначе, не намерих ни табела, ни доброволец, който да разкаже и се насочих към входа на джамията. Само че ме спря там местната култура. Пуснаха Дани по панталони и тениска с къс ръкав. Не ни пуснаха нас, с дълги до земята рокли и покрити с шалове ръце, не сме били достатъчно покрити.
Пое ни усмихната дама и ни отведе отстрани на входа. Имаше там наредена цяла закачалка с дълги черни роби и също толкова черни шалове. Примирих се аз, местна култура, нали съм на гости, ще спазвам техните правила ако искам да вляза. Извадих поне собствения си шал, че да не ми слага по главата шал, слаган по още множество други глави. С усмивка го пое дамата в черна роба и забрадка и с ловки движения го овърза около главата ми. Нахлузих една от черните роби и когато и трите бяхме успешно пременени, се насочихме отново към входа. Събухме си обувките и се присъединихме към отдавна влезлия Дани, повтарям, по тениска с къс ръкав. Значи, неговите ръце може, нашите не може, тръгна да се възмущава вродената ми жажда за справедливост. Но не успя да се развихри, изправи се на среща ни арабски мъж в дълга бяла роба. Представи ни се като доброволец и предложи да ни разведе из джамията и да ни разкаже някои основни неща от традицията на молитвите. Съгласихме се ние и поехме по него. А той бе така благ и така напевно говореше, че както каза Мира накрая, за малко била да се замисли за нова религия. Никак не изпитах аз подобна опасност, но с интерес заслушах разказа.
Като всяка джамия, и тази се състоеше от една голяма зала, в която се молеха вярващите по време на служба.
„Намаз“ се наричала ислямската молитва. И повелявал пророкът Мохамед да се извършва тя по пет пъти в денонощие, защото само тя отличавала мюсулманите от останалите хора. И докато жените можели да се молят в къщите си, за мъжете било по-добре да го вършат в джамия. Казвал пророкът Мохамед, че е по-силна груповата молитва и повече ползи може да донесе на молещите се. Особено важна била петъчната молитва, а и петък бил най-празничния ден в ислямския свят.
След като повика имама молещите се за молитва от високо минаре, стичали се те и се нареждали в дълги редици на земята. И за да се отличава мястото за молене, подът на всяка джамия бил настлан с вълнен килим на черти. Вълната предлагала топлина на краката, а чертите обозначавали линиите, в които следвало да се наредат молещите се.
На стената, сочеща към Мека имало винаги изградена малка ниша, в нея заставал имамът и водел молитвата. Мека било най-свещеното място според исляма, защото това било родното място на пророка Мохамед. Там бил и храмът Кааба, смятан от мюсюлманите за първия храм на земята. Днес около този храм била изградена огромна джамия, Масджид ал-Харам (Свещената джамия), а храмът останал в двора й. Според вярванията на исляма, всеки мюсюлманин е длъжен поне веднъж в живота си, ако има физическата и финансова възможност, да посети свещената джамия в Мека. А който няма, бил длъжен да се моли в посока на тази свещена джамия в Мека. А молитвите трябвало да се извършват в определено време. Зависело това време от конкретното географско положение на всяка джамия и за улеснение на молещите се, били изписани на табло във всяка една от тях.
Имаше такова табло в електронен вариант и в тази съвременна джамия. А до нишата на имама имаше и друго, огромно кръгло пано с адпис на арабски. Преведе ни надписът нашият разказвач и ни оповести, че написано е на паното „Господ отваря вратата“. Именно към това се стремяли молещите се по време на молитвите си, да ги чуе Господ и да отвори вратата на изпълнение на желанията им.
Така сладкодумен бе нашият добловолец и такова желание имаше да говори още, че да бяхме останали, сигурно във всички тайни на исляма щеше да ни посвети. Само че не смятахме да си сменяме религията ние, на туризъм бяхме тръгнали, а времето напредваше. Благодарихме му искрено за разказа и поехме към изхода. Оставихме дългите роби на закачалките, благодарихме и не любезните дами в черно и продължихме по улиците на Катара.
След джамията потънахме в историята на музея на древното дау. И така интересна разходка във времето ни предложи той, че с неохота излязох от него. А времето навън се бе застудило. Очаквах си пустинната жега, а нещо ни лъхна пустинният вятър. Чак студено не стана, наистина, но не бе и жега, така че се увих предпазливо в тънкия шал и поех нататък.
А нататък видяхме още една джамия. Не разбрах как се казва, но цялата й фасада блестеше в златно. В златно блестеше и минарето, та я кръстих „златната джамия“. Последвах няколко дами в черни покривала и влязох по тях в женската молитвена зала. Не стоях дълго, ограничих се с една снимка от входа и настигнах другите.
Минахме и покрай други интересни сгради. Водеха към една от тях широки разляти стълби. Друга пък бе украсена с извит златен рок над покрива. Трета бе оформена като порта в края на елокаменна крепостна стена. Представляваха част от сградите, в които се извършвал международния обмен на културни ценности. Зад техните стени или разположени изложби на различни автори, в техните зали се представяли по-малките представления на чужди и местни артисти.
