Докато траеше наместването на палатки и багаж, отпътувалият за дърва джип се беше върнал с цял багажник клони, всичко си имаше пустинята, дори дърва за огрев. Накладоха водачите ни набързо огън, а когато жарта се разгоря, отдели я Абду и наслага върху две метални скари пилешки бутчета, това беше черешката на днешната кулинария. Залезът вече бе настъпил, свършил бе поста за днес, та насядаха и нашите спътници с чиния в ръце. Само че не седнаха до нас, а по-встрани, спазваха строга йерархия. При нас, на масата, до сламеното ограждение пред червения джип седна отново само Абду. Отново пръв посегна към ястията, отново напълни чинията си и след като хапна, се оттегли, без да посегне за нищо допълнително. Попитах го само дали ще има месо за всичките мъже, отговори ми да не се безпокоя, месото било достатъчно.
Този път ни нахраниха със супа с агнешко. На нашата мушама-маса сложиха тенджерата и след като си сипа Абду, а след него ние, той напълни от тенджерата купите на останалите мъже и им ги подаде през огъня. И забелязах, че малко се бяха увеличили туарегите. Бивакувахме близо до номадското селище и се бяха присламчили на раздумка двама от мъжете им. Поздравихме ги с добре дошли, нямаше лошо да имаме още приятели в дивата пустош.
След супата последваха изпечените на жарта пилешки бутчета, такива, с размери като от моето детство, истински и от кокошки, отрасли без всякаквите ни съвременни вредни добавки.
Стъмни се небето над пустинята и заиграха в тъмнината пламъците на напаления огън. Майсторът на чаената церемония магьосничеше върху своите чайници и току ни предоставяше по чашка от поредната заварка. И когато стигнахме до третата, лека и възвишена като смъртта, си припомни Мария, че предния път Абду й рекъл, че понякога пясъците му говорят. И не само му заговорили, ами и предрекъл някакви светли бъднини на дама от тогавашата група. И не ми трябваше повече, присламчих се близо до облечения в синята роба туарег и го попитах дали пък днес няма да му проговорят отново, така де, аз вече си бях говорила с овцете. Усмихна се той, не ми отказа веднага, рече, че по-късно може би.
Зачаках аз да дойде това по-късно и седях с останалите от групата около пламъците върху постланите ни рогозки. Направо върху пясъка лежаха туарегите срещу нас, пиеха чай и си говореха. Босите им крака бяха опънати до самия огън, напукани черни крака, свикнали с тежките условия на пустинята.
Огънят все повече затихваше и докато чаках да проговорят пясъците, погледнах към небето. Мракът се бе спуснал почти изцяло, не го разсейваха дори слабите отблясъци на последните огнени езици. И когато небето се освободи от всякакви излишни светлини, на него се показаха звездите, малки небесни проблясъци над пустинята Сахара. След тях изгря в пълната си месечина и Луната и застана над пустинните скали.
Гледах аз звездите, огънят съвсем угасна и Абду ни пожела лека нощ. Поехме не след дълго и ние към палатките си, нямаше да си говорим с пясъците тази нощ. Туарегите бяха приготвили по един дюшек за всеки от нас, така че нощта в палатката премина неочаквано добре.
Пропуснах гаданията на пустинните пясъци, но се случи нещо странно около сутрешния огън. Събудих се с песента „Белла, чао, чао, чао“ и си я тананиках наум цяла сутрин. И когато дойде време за закуска и Абду седна до мен, за да си напълни чинията, запя именно този откъс от именно тази песен… Абе, случи се все пак някаква мистика в пустинята пред лъчите на изгряващото слънце зад пустинните скали!
