Забавихме се заради пясъка и аварията и вече си мислехме дали по светло ще стигнем до целеното място на бивака. И отново спокойни изглеждаха туарегите, не им бе за първи път да водят европейски туристи в пустинята, познаваха я като роден дом, какъвто, всъщност им беше. И ето че пристигнахме. Спряхме пред красиви и високи скали, тук започвал високият пустинен каньон Есендилен, ни рече Мария.
В нашия лагер туарегите бяха свалили от синия джип шестте палатки, в които предстоеше да прекараме пустинната си нощ. От лесните бяха, купени от марката на Декатлон, така че ги разпънахме лесно. Практически, едно хвърляне по -далеч от лицето изпълваше основната функция, малко понагласяне и палатката бе готова. Засуетиха се Мария и Пламен да забиват колчета. И нали съм си аз хем мързелива, хем хитра, прецених набързо, че като сложа тежката раница вътре, че и като легна до нея, няма такъв начин някой вятър да отнесе палатката в съня ми и хич и не погледнах към колчетата.
Забавното настана с наместването на палатките. Първоначално си харесахме четирима от групата място под близкото дърво, защитено ми се видя и заветно, че нали в пустинята се очакваше да настъпи невероятният студ през нощта. И така и разпънахме четирите палатки. Харесаха си Анастасия и Боби отсрещните храсти и там отнесоха своите палатки. И единствени те останаха на първоначалните си места.
Започна разместването Мария. Кто вече преживявала същия сценарий, рече, че сме прекалено нагъсто. Прибави към нейното изявление Пламен информацията, че страшно хъркал. И отнесе своята палатка Мария встрани от тези на Анастасия и Боби. Опъна я, хареса й, одобриха и туарегите. Заех се в този момент аз с моята и установих, че никак не ми работят циповете. Два бяха циповете, вътрешен и външен и двата не работеха. Повиках един от мъжете, дойде той и погледна, върна се при джипа, взе едни страшни клещи и отново се примъкна. Погледа, погледа и рече, че не можело да се оправи, а трябвало да се смени палатката. Попитах дали има с какво, рече, че ще погледне. Оправи междувременно нещо по ципа на палатката на Анастасия и се върна при моята. Пак ги гледа циповете, пак ги ръчка, накрая със замах доскъса напълно външния цип, но успя да затвори вътрешния. Погледна ме с питащ поглед, в смисъл ще ми е достатъчен ли само този цип? От къде да знам, на фона на целия ми пътешественически живот, това ми бе второто нощуване на палатка. И бях чувала, че и двата ципа трябва да са затворени, хем за топлина, хем за сигурност от проникване на нежелани буби и животни. Но тъй като нямах вариант, приех единия цип. Намеси се Мария, разбра проблема и без да ми обяснява, че всъщност е преживявала вече пустинния лагер и всъщност горния цип няма да ми трябва, кротко предложи да си сменим палатките. И сега е моментът да отбележа, че това предложение дойде няколко мига след като Пламен, моят съсед по палатка ме бе уверил, че хърка достатъчно, че да се мотивира да ми помогне да си изместя палатката с неработещия външен цип някъде другаде. Като си знаех слабия и крехък сън, не му дадох много време да ме убеждава, а приех помощта и замъкнахме двамата разпънатата ми палатка още по-встрани от тези на Анастасия и Боби ( че Боби и той хъркал) и я поставихме недалеч от тази на Мария. И тъкмо я разположихме, дойде предложението на Мария да ги разменим, че нейните ципове работели и двата. Помислих аз, погледах туарегите на отсрещния невисок хълм как ни наблюдават и пишат вицове за народната памет и склоних, нека ги сменим. Разменихме багажите от палатките, но самите палатки си останаха на същите места. За сега. След като го сторихме, вече не помня какво още обсъдихме, но решихме с Мария да разменим и местоположението на палатките, сиреч, да преместим едната палатка на мястото на другата, а другата на мястото на първата. Не ни разбра Пламен сложната женска мисъл, но се притече на помощ с мъжката си сила. И се започна едно преместване на палатки посред нощ в пустинята. И чак спряха работата си туарегите и само ни гледаха. Едва ли имаше начин да им обясним безсмислието на деянията си. Мълчаливо и отдалеч гледаха те как белите туристи хващат едната палатка, местят я на мястото на другата, а другата преместват на мястото на първата. Само да кажа, палатките бяха напълно еднакви, не само по форма, ами и цветове. Насладихме се ние на палатковия фитнес и най-накрая кротнахме. Примъкнахме по един дюшек, свалени от синия джип, вмъкнахме го във всяка палатка и започнахме да се обзавеждаме.
Аз лично разпънах спалния си чувал, разположих нужните ми за нощта вещи и без да заключа нито един от работещите ципове, за които толкова се борех, се отнесох към общото огнище. Не успях да седна и попита Анастасия: “Така, както сте си оставили циповете отворени, не се ли страхувате, че ще навлязат нахалните мухи, които само и гледаха да ни се наврат в носовете и устата, че и някое диво животно, как ще легнете спокойно след това?“ Ами, разумен ми се стори въпросът и тръгнах на сетен поход към палатката. Затворих вътрешния цип, този, който работеше и на първата ми палатка, преместена като минимум два пъти. Така и не успях да разработя втория, но реших да не го споменавам на групата, нали заради него разиграме етюда с местенето на палаткие в пустинята. Спокойна, седнах отново до огнището. И отново не бе за дълго.
Муфлонски гости в пустинния ни лагер.
Появиха се отнякъде овце, три на брой. Всъщност „от някъде“ бе близкото номадско селище, по този въпрос прения не възникнаха. Силно се озадачихме отосно вида и характера на животните. Надделяха две предположения, овце, или кози. Че едното е женско, а останалите две мъжки, определихме, стигнаха ни познанията от наученото по биология в училище. Само че що бе това като животински вид? И на коза мязаше, и на овца. И след дълги дебати и предположения, стигнахме до компромисното решение, че това, което евентуално ще нахлува в палатките ни през нощта, е някаква странна овца. И както казват руснаците, утрото е по-мъдро от вечерта, на сутринта ни обясни Абду, че нещата в три екземпляра, които дойдоха и за сутрешния чай, са муфлони. Не го разбрахме точно, но ги нарече пустинни овце. Така че колкото и да сме били уморени и опиянени от пустинята снощи, правилно ги бяхме определили поне като вид бозайници. Дребни бяха, хайваните, и кльощави, ама, на`, овце, че и мляко даваше женската, както щяхме да установим на сутринта.
За тази пустинна късна вечер-ранна нощ единственото важно бе, че за трите създания ние бяхме нещо твърде интерено. Естествено, интересът им се свеждаше основно до търсене на храна, само че рискувахме да ни тревожат посред нощ по палатките, което ме мотивира да вляза в преговори с най-мъдрата от тях. Избрах единствената женска. Така невремето бях спряла една котка в родната ми къща и й бях предложила да сключим примирие – Аз няма да ги гоня лошо, а те ще гонят мишките и няма да ми оставят подаръци пред портата във формата на същите тези мишки, но в доста по-умрял вариант.
Заговорих днес в пустинята на женската козо-овца. Ударих я на чувства, разясних й колко ми е крехък съня и как тази нощ е последната ми възможност да се наспя. Че утре полет посред нощ, после разглеждане на столицата Алжир и пак полет послед нощ до Родината. И ако днес, разбираш ли, ми се тикат разни муцуни в палатката, направо съм свършена. Разказах за всеки случай историята си и на по-едрия мъжкар, наблегнах на мъжкарството му и на мъжката му сила. Помолих и двамата да се въздържат от нощни похождения. И, слава Богу, чуха ме, явиха се чак по време на сутрешния чай. Сега се сещам, че не им предложих нищо от лакомствата, които им бях обещала за сутринта, в случай, че ми гарантират спокойната нощ, погрижиха се туарегите за това, знаеха колко са несериозни белите туристи и нахраниха козо-овче-гостите ни освен с листата на сутрешния ни чай, с достатъчно хранителни „отпадъци“ от човеците.
Гледаше ме Боби как си говоря с овцете и небрежно така ми припомни онази стара приказка, че не е луд, който изяжда баницата, а който си говори с нея. Нейсе, нали имаше ефект, приех констатацията.
