Поехме отново с джиповете. Те пък поеха по същите високи дюни наоколо. Само че не им се дадоха лесно, засилваше се джипът, правеше специални заходи и като бесен тръгваше нагоре, но не успяваше да преодолее височината от първите няколко пъти. Повърташе се наоколо, захождаше още няколко пъти и пак ревеше нагоре. И тъкмо вече си мислех, че преминахме, закрепи се на ръба на дюната, олюля се и пак пое назад и надолу. Гледаха се двамата шофьори непрекъснато, прилагаха пустинните си шмекерии, но не успяха да накарат джиповете този път да преминат отвъд. Заобиколиха няколко пъти и накрая намериха път между две от скалите. Много силен бил вятърът, обясни ни шофьорът, и било опасно да се кара по дюните, че можело да се обърнем. Съгласихме се ние и послушно си кротехме на задната седалка.
Преодоляхме участъка с дюните и не след дълго излязохме на асфалтовия път. Само дето не бе радостта ни за дълго, на няколко пъти щяхме да го стигаме през идните два дена, само че обикновено само за да го пресечем и да се врежем в отсрещните пясъци на пустинята. Така направихме и сега, пресякохме черния нов асфалт и поехме отново по пясъка. И тъкмо си помислих дали пък заради някой военен обект не бе построен пътят и ето ти насреща военен джип. Спря ни той, слязоха от него 6-7 млади униформени военни. Един от тях провери документите на нашите шофьори и, спокойни, че сме легални, поискаха помощ. Спря военният джип между нашите два, слязохме ние и се развъртяхме около тях. Толкова стар и изкорубен бе военният джип, че чак ме присви под лъжичката. Свалиха старата изтърбушена седалка на шофьора, хвърлиха я насред пясъците и оголиха акумулатора. Донесе един от нашите шофьори огромни щипки и даде ток на държавната машина.
И не бе само джипът на военните за окайване, такива бяха и самите те. Млади и слаби момчета, изглеждаха наивни като деца. Обикаляха около нас, разказваха ни нещо на арабски и видимо ни се радваха. Поискаха накрая по една цигара, че довечера, като свърши поста на Рамадан, да могат да запалят. Уж не живееха зле алжирци, прочете Анастасия, че през 2011 година именно Алжир била държавата, в която се живеело най-добре в Африка, а толкова окаяни бяха военните й. И като си помисля за войните напоследък, хе такива малки и опърпани войничета ги изнасят по фронтовете, докато военоначалниците им гуляят по военни пирове и пътуват да се вайкат.
Нейсе, оставих тъжните размисли, бях в Сахара, това бе мястото да забравя за неуредиците на нашия свят. Помогнахме на военните, сглобиха те набързо джипа си и с много усмивки и с „Алла м`алейкум“ потеглиха. Потеглихме и ние към мястото си за спане. Много дюни преодоляха джиповете ни по пътя, с много газ и ръмжене се качваха и ето че не издържа нашият. Както си бе така, върху една от дюните, така и угасна моторът. Не успяха нашите туареги да слязат и видяхме как другият джип вече се връща, постоянно се наблюдаваха и реагираха почти мигновено.
Отвори капака на двигателя нашият шофьор и докато си кажем как ни напомня това на един отминал политически строй и свещенодействията на бащите ни върху отворените капаци на старите жигули, туарегът вече бе наострил ножката и заголваше някакъв кабел от двигателя. Дойде Абду и ни обясни, че някакви жички се скъсали, та не правели връзка и затова угаснал моторът. Спокоен и умел изглеждаше нашият шофьор с белия си шаш, с плавни движения свърза жичките и след няма и няколко минути отново бяхме на път. А докато седяхме там, сред пясъците, погледнах регистрационния му номер, нали изписваха алжирци върху него и годината на производство на автомобила. Старичък си беше нашият ветеран, през далечната 1996 година бе произведен и близо 30 години си раздаваше душата по пясъчните дюни и пустинните скали.
Дюните и пустинните скали загледах аз докато траеше импровизирания ремонт, безкрайна бе пустинята, красива в убраните си жълти и кафеви краски.
И както течеше денят, така вървеше към Залез. Явно настана времето за молитва, та използваха двама от водачите ни, отдалечиха се мълчаливо и с посока към Мекка застанаха върху пясъците и извършиха своята кратка молитва, приличаща по-скоро на упражнение за раздвижване в моите очи.
Поуморихме се от пътя и пясъчния вятър и се замислихме за нощувката. Размечта се Боби за оазис с езерце, че и фонтанче, пък ако може и някой минерален извор… че и спа център, добавих аз. Оазис не знам дали щяхме да стигнем, но се шегувахме, че сигурно ще има от онези, специалните гъби. И като ги изпушим, всеки ще види изпълнени най-съкровените си желания.
