На сутринта, след закуска, докато готвачът белеше картофи за обяд, ние поехме по едно от момчетата, живеещи в съседното село към обещания ни красив оазис. Около час вървяхме общо по пясъците и камъните на пустинята.
Поведе ни първоначално младият туарег по пътека от пясък и едри камъни. Огромни каменни скали се извисяваха и от двете ни страни и образуваха на места най-причудливи форми.
Вървяхме ние, а покрай камъните и по края на високите скали все по-настойчиво започнаха да се появяват зелени храсти. Спря за миг водачът ни и откъсна една вейка от близкия храст. Много досадни мухи ни моряха откак бяхме влезли в пустинята, така нахални бяха, че чак в носа ни влизаха. И махахме с ръце да ги отпъдим, но не се предаваха гадините лесно. И видях как водачът ни замаха с пръчицата. Палка образуваха листата в края й и вършеха чудесна работа за отстраняване на досадните мухи. Оприличих аз палката-вейка на конските опашки, и конете така си вееха с тях в опит да отпъдят досадните хвъркати.
Гледах растителността наоколо и разбрах, че оазисът е наблизо. Така и се оказа, сгъсти се растителността и както си гледах в краката, изведнъж пред погледа ми се показа малко езерце. Вдигнах поглед да видя как да го заобикаля и видях, че до него има огромен камък, а зад камъка ново езеро. Там, до една от високите скали по края му се бе облегнал нашият водач. Пристъпих и аз до него. Пристигна до нас и Мария и ни рече, че когато имало повече вода, този камък по средата на двете езера оставал под водата на едно общо и голямо езеро.
Красив бе оазисът на Есендилен. Нямаше мечтаните от мен барче със стени от бамбук и прясно изстискан сок от портокал. Имаше високи скали, езерца и скромни зелени растения покрай тях. А над езерата се откриваше вълшебна гледка към високия пустинен каньон.
Срещнахме по пътя си днес групи туристи, тръгнали по пътя ни. Още три джипа в същата посока щяхме да срещнем малко по – късно. Свикнахме някак от предния ден да сме сами в пустинята и странна ни се стори тази човешка навалица.
За час време бяхме взели пътят към оазиса, за около 45 минути се върнахме. Мълчалив бе нашият туарег, то ли английски не знаеше, то ли бе свикнал да мълчи сред самотните пясъци. А когато пристигнахме до селото му, просто свърна вляво и влезе в една от колибите. Поспряхме за миг ние в очакване какво следва, но разбрахме, че човекът се прибра и кротко тръгнахме към джиповете отсреща. В последния ограден двор с навес от парцали в единия му край видяхме спящата красива туарег жена. Станала бе вече, Слънчо бе високо и настъпваше пустинната жега. И в още ранните й напъни бе захванал да дои една от нашите приятелки, които след постигнатия консенсус определихме на овца. А покрай двете дами блееха тихо две малки агънца, явно и тук се раждаха преди Гергьовден.
Стигнахме джипове, нашите водачи бяха прибрали цялата покъщнина и потеглихме заедно по пустинята.
