Още снощи тръгнах на проучвателна мисия към оградите на близките колиби. Оказа се, че до нас има селище на номади. Всъщост, селище бе твърде силно казано, в кръг бяха нахвърляни няколко каменни колиби и заградени с огради от пръчки пространства с навеси. Рекох да се приближа, само че преваляше веке Слънчо и не посмях да премина оградата, все пак хората си живееха там, вечер бе, всичко можеха да си вършат по домакинството, никак не беше добре да им навлизам в личното пространство с туристическите си бутонки и фотоапарат. Снимах само отдалеч колибите и се оттеглих към лагера, а при тях щях да дойда утре.
И когато утрото дойде и закусихме, докато готвачът белеше картофи за обяд, ние поехме по едно от момчетата, живеещи в съседното село. Съвсем до техните бараки си бяхме спретнали бивака. Не посмях да дойда да ги снимам снощи, стори ми се късно да надничам в чуждия живот, та си наваксах сутринта.
Доста романтично изглеждаше селото пред скалите. Малки и кръгли бяха къщите на хората, при това толкова малки, че чак се замислих дали може да легне изпънат човек в тях. И явно можеше, че и не само един, а цели семейства спяли в една кръгла къщичка. От споени с кал камъни бяха изградени къщите, а наместо покрив бе оформена островърха плътна метла от слама. Чувала бях на други подобни места, че плътната слама пропускала дима от вътре навън, но не пропускала навътре дъжда.
Около каменните къщи имаше оформени нещо като летни веранди, кръгли пространства, оградени от редки бамбукови пръчки. В едната част на кръга бе оформен нещо като навес с хвърлено върху няколко кола мръсно парче плат. В едно от загражденията спеше млада жена, млада беше и сутринта, та явно не бързаше да става. Видяхме я на връщане да дои една от овцете, а сега я подминахме тихо. И както подминавахме, така леко се заковахме на място, до една от каменните къщички със сламен покрив бе облегнат панела на фотоволтаик. В пустинята, в номадския стан използваха туарегите енергията от слънчевата светлина.
Само след час ни спряха джиповете и започна познатия сценарий по опъването на сламената ограда, оформянето на място за пикник и приготвянето на обяда. И за да не скучаем, докато чакаме да ни нахранят, поведе ни Абду към близките колиби. Разказа ни, че това е село на други туареги номади. По принцип обикаляли те пустинните райони и следвали животните си в търсене на храна. Само че от 4 години не било валяло ни веднъж и съвсем оскъдна станала пустинната храна, трудно я намирали дори животните. Затова се установили номадите на това място, а местната община им помогнала да си изкопаят кладенец. И така вече дълго време се застояли покрай източника на прясна вода. А за да се прехранват, започнали да изработват най-различни торби и торбички от плат и кожа.
Въведе ни Абду в селенията на номадското селище. По – голямо бе от предишното и ясно се виждаха очертанията на териториите на отделните фамилии. Имаше си всяко семейство по една платнена висока палатка. В кръг бяха разположени те, а между тях в кръга имаше най-различни бараки и навеси, приютяващи я оскъдните им вещи, я животните. Не бе особено приятна гледката. Самите палатки бяха платнени, но колибите покрай тях бяха сглобени от най-различни материали, използвали бяха всичко, което им бе попадало, от дървени плоскости, до парчета плат и метални късове. В палатките живееха членовете на племето. Около палатките имаше изградени нещо като летни веранди. Имаше навес, изграден от натурии, а пред него забити два-три дървени кола. Нещо като платнище, съешено от множество парчета бе опънато за покрив, че да пази сянка.
Покани ни Абду под един от своеобразните навеси. Не успяхме да влезем под опънатото платнище и от някъде се появиха няколко дами в шарени роби. Развъртяха се чевръсто и постлаха на пода няколко рогозки. Седнахме всички върху тях, а дамите развързаха окачените под навеса торби и наизваждаха пред нас цяло множество торби, ключодържатели и какво ли още не.
5 долара бе цената на всяко едно от тях и като знаехме, че тези пари са почти единственият им източник на препитание, никой от нас не се пазари. Аз харесах торбичка с черна къна, използвана от местните за околоочен молив. Бях виждала такива в други арабски страни, знаех, че с тях рисували очите дори на новородените, за да имат те ясен и силен поглед. Взех една торбичка, подадох на дамата банкнота на два пъти по- висока стойност и прибрах туарегския грим в туристическата си раница. За да го използвам, трябваше да пробия торбичката с някаква клечка и така да достигна до течността вътре. Не знаех дали ще я ползвам, а и нямаше значение, важното бе, че съм седнала на рогозки върху пясъка на пустинната Сахара и наблюдавах местните.
В шарени дълги роби бяха облечени всички жени. Една от по- възрастните дори се ръкостиска с нас, само че ни подаде ръка, облечена с плат от дългия си шал, то ли от зарази се боеше, или не й позволяваше културата да се докосва така интимно с чужденци.
Насядаха покрай нас и няколко дребни дечица. Братче и сестриче саднаха от едната ми страна. Много бяха дребни, милите, но явно щяха да пораснат, високи бяха туарегите, истински покорители на пустинята. Направи ми впечатление търпимостта на децата. Много бяха досадни пустинните мухи, кацаха ни непрекъснато и ги гонехме ние ожесточено с ръце. Кацаха досадните мухи и по лицата на децата, влизаха им чак в малките детски носове, но стоически ги понасяха те, дори не реагираха на този мухин вандализъм. И друго ме впечатли особено, смееха се уж децата и се радваха, а някак сериозни оставаха лицата им, особено на по-голямото братче. Малката красавица сякаш бе по- безгрижна, докато големият й батко от малък съзнаваше, че е мъж и му предстои да се бори с пустинните пясъци и запазваше сериозността си дори докато се опитваше да позира с пръсти пред туристическите ни апарати.
Направих „селфи“ с момчето, седнало от другата ми страна, до него беше майка му с бебе кърмаче ръце. Показах му снимката на телефона си, за да го зарадвам. Само че не се учуди той особено, кротко пое телефона от ръката ми и с отработено движение взе да маже по екрана. Мигом намери галерията със снимките и започна да разглежда всяка една. Увеличаваше си с пръстче някои, връщаше назад и продължаваше със следващата. След малко си намери видеата и започна да разглежда тях. Определено нямаха телефони жителите на селото, беше видяло малкото момче тези трикове от посещаващи ги туристи и мигом ги беше усвоило.
Поседяхме още малко с номадските хора и поехме обратно към джиповете за обяд. Поведе Абду с нас малките деца, посади ги зад сламеното ни ограждение и нареди да им сложат една чиния ядене. Тихи бяха децата, нямаше пищене и ненужни емоции, в сурови условия растяха и убрани бяха във всичките си движения. Нахраниха се тихо и си отидоха тихо. Нахранихме се и ние, богата трапеза ни бяха спретнали домакините ни. Огромно плато с прясна салата, друго плато с пържени картофи, чушки и патладжан и вкусна супа. Ритуалният майстор на чаената церемония бъркаше чая и го готвеше за трите отпивания над стъкмения с няколко съчки огън.
