Събраха кухнята и пикника нашите водачи и поехме отново с джиповете.
И настана моята любима част. Равна бе пустинята в този район и шпореха бързо двата джипа по равните пясъци. И постигнах отново общението с безкрайността, което бях усетила при предишните си посещения сред пясъците. Вярно, друго щеше да е усещането на гърбовете на камили, но това били съвременните камили на тукашните туареги, наричали ги галено „Тойота“.
Спряхме за кратка почивка след около час. Нямаше скали наоколо, царстваха само жълтите пясъци на пустияната като пълновластни господари. Издигаха се и тук хълмове, но не планински, пясъчни дюни имаше покрай нас. Тръгна към върха на една от тях Абду в синята си роба, тръгнахме и ние по него. Трудно се вървеше в пясъка нагоре, все се сриваха стъпките и ни връщаха назад. Погледнах Абду и взех да копирам движенията му. Удряше той крак върху пясъка и сякаш му заповядваше да стои неподвижен. Заудрях и аз крак и наистина спрях да се свличам, и стигнах най – сетне на върха на дюната. Безкрайната жълта пустиня се стелеше под краката ми, онази, която ме бе пленила в първия ми досег с нея в Тунис, онази, при която бях готова да се връщам безкрайно.
Слязохме в пустинен слалом от високата пясъчна дюна и се качихме отново на джиповете. Пореха те пустинните пясъци, говореше нашият шофьор, лъвски ръмжаха моторите и след около още час жълта пустиня спря тъмносиният джип и запуши нещо из под капака му. Спряхме и ние и слязохме, явно едната ни машина нямаше да продължи. И докато се суетяхме и се питахме какво ли става, отдалечи се за малко шофьорът с телефон в ръка, оказа се, че въпреки липсата на Интернет, имал си всеки джип сателитна връзка. И в рамките на три минути ни съобщи Абду, че се бил скъсал някакъв мъркуч, по локвичката под капака видяхме, че съответната течност се бе изляла изцяло. Абду ни увери, че повредената част вече била поръчана и нов джип вече я карал насам, но за да не ни бави, ще премести целия ни багаж в здравия тъмно червен джип, производство 1996 година, ще ни качи всички на него и така ще стигнем до селото с хотела, било то на не повече от час път. И докато ни говореше, другите вече сваляха багажа от здравия джип и го товареха на нашия. И стегнато и сурово, по пустински, само след няколко минути вече пътувахме всички, един върху друг, към сравнителната цивилизация. И докато я наближавахме, из-под пясъците започнаха да се показват познатите ни каменни скали.
Нямаше и час и наближихме нашето си село, онова, в което ни бяха докарали преди два дена след нощния ни полет. Посрещнаха ни ниските къщи с равните покриви на Eferi. Нямаше в пустинята сняг, така че нямаше и нужда от островърхи покриви, по които да се стичат тежките снежинки. Имаха нужда тукашните хора от равни покриви, които да събират и малкото, дадена от небето вода. В Израел ни бяха разказали как всеки такъв покрив имал дупка, която водела до голям бидон под него, в който и се събирала безценна течност.
Навлезе джипът ни в селото Ифри, кръстен на името на старата Богиня майка на Африка и ни остави пред хотела с вътрешния двор и цветните растения. Нахраниха ни добрите ни домакини с топла супа, пържени зеленчукови рулца и порция месна яхния.
Хапнахме ние и се разотидохме по стаите си, имахме няколко часа да се изкъпем след пустинното приключение и да поспим преди среднощния полет за столицата Алжир.
