Нали обичам да си общувам с околната действителност, бе така добър местен вече българин, с когото се заговорих по пътищата на Мадрид, да ме насочи към забележителност извън самата столица. И понеже време така или иначе имах, подредих се една сутрин на цетралната гара Аточа. Именно от тук всичко и започваше. И именно от тук започнало някога. Специално била построена някога и гарата и железопътната линия до лятната резиденция. Специално и единствено, за да обслужва кралското семейство. За да могат лесно и безпрепятствено до летния си дом да се предвижват. И сервирали им тогава в кралския влак ягоди. Така и нарекли и гарата, и влака. Ягодовата гара и ягодовият влак. И до днес пътувал този влак. Само че в туристически бил превърнат. И срещу сума от рода на около 100 евро се возели бодрите ентусиасти. А млади испански девойки в национални облекла им поднасяли ягоди както някога на кралското семейство.
Аз с обикновения влак тръгнах. Достъпна бе вече железницата и за обикновените поданици и гости на старата монархия. От платформа 1 на гара Аточа тръгва влака за Аранхуес. И продължава пътешествието малко под час.
И пристигнах аз на жп гарата на Аранхуес.
И представлява днес Аранхуес (Aranjuez) град и община в Испания, част от Мадридската област. Разположен на левия бряг на река Тежу (Tagus), малко нагоре по течението на изтичането на река Джарама (Jarama).
Днес около 60 000 са жителите му. А някога, до 1752 г., единствено кралските особи и благородниците имали право да живеят в града.
Превърнал се Аранхуес в едно от кралските владения на короната на Испания през 1560 г., по време на управлението на Филип II.
Интересна бе историята му и преди това.
Поел контрола над територията близо до Тежу, включително Аранхуес, през 1085 г. Алфонсо VI, наричан още Храбрия и Доблестния (крал на Леон, Галисия и Кастилия). Известен бил тогава Aranjuez като Аранц, Арансуел, Аранзуеге, или Алмузундика. И представлявал само малко селце около замъка Ореха.
След поражението през 1108 г. на кастилските и леонските сили от Алморавидите при Укле, областта паднала под мюсюлмански контрол.
По-късно, през 1194 г., Ореха (Аурелия) бил превзет от император Алфонсо VII.
през 1171 г. Алфонсо VIII дарил Ореха и зависимите от него селца на Ордена на Сантяго и неговия велик магистър Педро Фернандес.
А през 1272 г. Аранхуес бил избран за седалище на Mesa Maestral („масата на господаря“) на Ордена на Сантяго.
От 1493 г. католическите монарси станали администратори на военните ордени. А през 1523 г. Адриан VI утвърдил император Карл V във вечното достойнство като Велик магистър на Ордена. И Аранхуес преминал в собственост на короната.
Бил затворен целият град за неблагородници до 1752 г. И тогава управляващият владетел Фердинанд VI отворил Аранхуес. И придобили право и неблагодординиците да нощуват в селенията му. Само че условие поставил. Нощта преди нощувката в Аранхуес, задължени били посетителите да се настанят в близките на града селища.
И тръгнах и аз по територията на бившето затворено градче.
И стигнах до Кралската църква Сан Антонио (San Antonio Royal church) Замислена била църквата като кралски параклис. И била построена през 1750 година в края на Плаза де Сан Антонио. Повлияна била архитектурата й от националността на архитекта италианец. Проектирана от Сантяго Бонавия, изградил я той в кръгъл етажен план, завършен от величествен купол.
В него се случило някога важно историческо събитие.
Състояло се на 17 март 1808 г. въстание. Наречено било „Бунтът на Аранхуес“. Тогава кралското семейство и правителството били отседнали в Аранхуес. Почивали си по пътя си на юг. Защото очаквали френска инвазия от север.
Използвали момента войници, селяни и членове на широката общественост. И нападнали квартирите на някой си Годой и го заловили. И принудили бунтовниците крал Чарлз да уволни Годой. А два дни по-късно съдът принудил самият крал да абдикира в полза на своя син и съперник, Фердинанд VII.
Признавам си, че не познавах тази явно важна историческа личност Годой. И се оказа той испанския „Принц на мира“, най-отличният и най-ведрият. И пример как и най-добрият греши. Или поне според видните на деня. И как една грешка може да зачеркне всички хубавини, които е сторил.
Роден бил Годой на 12 май 1767 г. като Мануел Годой и Алварес де Фария в Испания. И живял до 4 октомври 1851 г., когато се споминал на 84 години.
Бил Годой Първи херцог на Алкудия, Първи херцог на Суека, Първи барон на Маскалбо. И най-важното, Първи държавен секретар на Испания от 1792 до 1797 г. и от 1801 до 1808 г.
Получил той много титли. Но най-важната била Príncipe de la Paz („Принц на мира“). Именно с нея останал известен сред обществеността. А я получил заради изключително дипломатическите си способности, включително и с Наполеон.
По-късно, обаче, няколко испански лидери го обвинили за катастрофалната война с Великобритания, която отрязала Испанската империя от света и съсипала финансите й. И били забравени добрините му. И така нарастнала непопулярността му, че по време на бунта при Аранхуес през март 1808 г. бил принуден да отиде в изгнание.
