Да си призная, колкото и да исках да видя Хонконг, нямаше да страдам неистово, ако по някаква причина го бях пропуснала. Докато за Макао нямаше да ми е никак лесно.
Нали от толкова време ме закачаше с тази вълшебна комбинация между китайски град и португалски дух. Или пък, както го определяха писанията, португалски град в Китай. Допълнително вълнуваше съзнанието ми заради прочетените романи за колониалния живот.
Имаше защо да е особен градът. Макао се превръща в първата европейска колония в Далечния изток, колонизиран от португалците през 1557 г.
През 1640 г. Макао получава официален статут – Citadela do Nome De Deus De Macau, което в превод означава „Град с божието име Макао“.
Близо четири века на територията му са се смесвали китайските с португалските традиции.
А през 1999 г. бившата португалска колония е върната към Китай и получава особен статут, титулувайки се като „особен административен район“. Особеността му се изразява в това, че му е гарантирана икономическата свобода. В името на тази свобода е издигнат в града лозунга „Една държава, две системи“.
Тази свобода му дава възможност да процъфти в сферата на хазарта като се превъре в Хазартната столица на Китай. Именно хазарта, наред с туризма съставляват основните приходи на града. Заради това и е наричан „Монте Карло на Изтока“.
Е, по хазарта, слава Богу, не съм запалена. Та основно търсех да видя онова неземно съчетание на двете култури.
Не съм свикнала да отричам нещо, което не съм видяла, затова приемам, че някъде в полуостровния град го има търсеното от мен свидетелство за испанския дух в китайския град. Само че аз не успях да го видя, или доловя.
Макао ме посрещна със същите онези типични не само за Китай, но и за цяла Азия небостъргачи и светещи реклами.
В района на Макао са включени едноименният полуостров и два острова — Тайпа и Колоан. Те пък са свързани със сушата посредством мостове, дълги между 2,5 и 4,5 км.
И по море му заходих аз. С ферибот от Хонконг. Изключително луксозен. Със съпътстващия всеки лукс на територията на Азия смразяващ студ. Високите градуси навън предполагаха туристическо облекло, ненадвишаващо късите панталонки, или лека рокля. Та, берях душа, свита под тънкото одеалце, предназначено само за такива изнежени като мен европейски дами. За щастие, не беше дълго пътуването, та оцелях без съществени поражения върху здравето.
И се заразхождах по улиците. Хем да изгоня студа от костите си, хем да потърся онзи португалски дух в китайския град.
И намерих малко зеленинка, много моторчета. И будистките дарове пред импровизираните пред магазините мини олтари.
