Трето по веригата е мегалитното светилище Кулата. Намира се на около 10 км северно от гр. Стрелча, по пътя Стрелча-Копривщица. И на 3 км северно от Скумсале по същия път.
И да припомня само да не забравяте най-удобните си обувки. А също, че най-подходящото време е времето без зеленина. По мегалитите има множество дървета и при раззеленените им безценни корони едва ли ще се вижда особено.
Ориентир за начало на пътеката е чешма със стълби в лявата част на пътя. Ние успяхме да се пообъркаме, тъй като преди тази чешма има друга и тя със стълби, макар и по-малки. Та, тръгвайки от Скумсале в посока Копривщица, спирате на втората по ред чешма.
За колите има място и до нея. А има уширение и от другата страна на пътя. Пътеката тръгва една идея по-на юг на противоположната на чешмата част на пътя. Започва с указателна табела за еко пътека „Киселица- Кулата“.
Киселица пък е наречен хълма срещу Скумсале. И той буквално осеян с мегалити.
Ето ги тройката поставени един до друг камъни, както в местностите Качулата и Скумсале.
А ето я и идеално срязаната скала с резката почти под прав ъгъл. Отново както и при предишните две светилища.
Кулата е най-малкото съоръжение като площ сред трите изследвани мегалитни съоръжения в района.
За сметка на това, ясно са очертани две масивни централни светилища в него.
Едното представлява сравнително заравнена площадка, от която се открива гледка към цялата Стрелчанска долина и върховете Бунай, Стъмонос от запад и Влък и Богдан на изток. А в центъра му се извисява висок менхир във формата на фалос.
Второто също е с внушителни размери и с висок вретеновиден менхир от едната му страна.
От другата му страна, пък изглежда като истинска корона.
Доколкото прочетох, има две версии за предназначението на това, наречено от мен, кресло.
Едната е, че това е жертвеник.
А удобната му форма дава основание да се предполага, че е трон, подобен на откритите от изследователите в множество светилища на територията на Източното Средиземноморие.
В самото кресло, в дясно на седящия н него е оформена стъпка, наподобяваща отпечатък от човешко стъпало. И причислена към пореицата подобни отпечатъци, наречени „маркови стъпки“.
А пред погледа на удобно разположилия се в трона – жертвеник се открива невероятна панорама.
Тронът и местоположението му породиха едни доста еретични мисли в моето и без друго фантастически настроено съзнание. Доста на високо са го сложили древните. И не че и ние не се качихме до него. Но пък не е и чак напълно лесен и достъпен пътят към него. Хайде, ако за светилище е бил предназначен, нищо необичайно жреците да се катерят по стръмнините до него. Нали така изпитвали вярата си. И дно днес монаси от цял свят катерят върхове, за да обслужват изградените там параклиси.
Но ако все пак е трон и е бил предназначен за покой и оглед на именията си на върховния цар, то как се е качвал той до него. Съгласна съм, че трябва да излезем от приетото от нашата история за мързеливите и обгрижвани царе. Тракийските и сами са могли да се движат евентуално.
И все пак, а дали не са владяли умението да преместват телата си със силата на мисълта?! Подобно предположение много удобно би обяснило и преместването на тези огромни скални късове. Че нещо версията за робския труд и хилядите измрели в процеса на строежа на подобни съоръжения, хич не ми издържа. То колко ли са били тогава хората, че да си позволят хиляди да измрат.
И за друга моя любима версия се сетих. Нали един голям руски учен на няколко експедиции бил ходил в Тибет. И при поредната разказва как видял с очите си показана му от местните лами машина за обработка на планини. И тя задвижвана със силата на мисълта.
И като съм тръгнала по пътя на фантастичното, не мога да пропусна и версията за атлантите. Онези огромни хора, населяващи земята ни преди началото на времето. И за техните размери съвсем постижимо си би било подредбата на огромните за нас скали.
Може и съвсем прозаично да е обяснението за появата на тези светилища. А може наистине древните да са владеели знания и умения, за които ние дори не подозираме. И поради незнанието си ги отричаме като невъзможни. За пореден път при моите пътувания осъзнавам колко жалко е това натрупано от дадена цивилизация знание да потъва в хилядолетията. Не са малко примерите за огромните постижения на някои от древните в различните точки на планетата ни. Толкова са научили, толкова са постигнали. И като в пропаст потъвало всичко. И наследниците пак от нищото тръгвали. И по свой път до подобни умения са достигали. Какво ли щеше да бъде, ако не потулвахме знанията си, а само надграждахме?!
Би било фантастично, наистина.
Би било. Само че сега бях на върха на тракийското светилище и гледах безкрая от височината му.
След като тръгнахме най-сетне надолу, зад трона видях една от така търсените от мен дъговидни арки.
Допряна до единия от игловидните скални блокове, които поддържат трона, вие гръб прецизно оформена дъговидна скална арка с височина в светлата част й 1,87 м и ширина 1,60 м. Ориентирана е арката към югоизток, тоест, към пролетното и есенното равноденствие.
Ценното на дъговидната арка е, че е непрекъсната, изработена чрез изсичане и оформяне на цял монолит, а не градена от отделни по-малки камъни. При това е изсечена не в удобни за обработка варовикови скали, а в твърдите стрелчански.
Нишата, оформена от лявата й страна, според изследователите, вероятно служела за поставяне на дарове.
Не свършваха откритията на това светилище. Тръгнахме да слизаме от другата му страна, след като се провряхме под дъговидната арка. И пред нас се откри ново масивно скално съоръжение.
Каменна плоча, поставена върху три по-малки и добре оформени скали, образуващи заслон.
Подобно съоръжение е регистрирано в Северен Пирин, в местността Капатника и се нарича пирустия.
А при тази ясно личи улея, който пресича пирустията (триножник, заради трите камъка, на които е стъпила плочата) и продължава надолу по отвесната скала.
Според изследователите, при сегашното положение на покривната плоча е невъзможно нейното изсичане. Което намират за доказателство за вторичното покриване на съоръжението.
Продължавайки да слизаме, виждахме множество изсичания в скалите в кръгообразни форми. А за разлика от останалите, от изсичанията в северната част на светилището нямаше улеи за изтичане.
Което, може би, отнася тези изсичания по-скоро към производство на вино, а не към място на жертвоприношения.
И сякаш в потвърждение на това предположение, видяхме следващото изсичане. А то определено беше различно. А различното се състоеше в изсечения от едната му страна по-малък отвор. Точно като каменна шарапана за производство на вино. Издълбан върху камъка голям съд и малък отвор за изтичане на виното.
Заради улеите и тази шарапана учените спорят дали все пак в светилището са извършвани кръвни жертвоприношения, или се е наблягало на ритуалите с вино. Улеите ги водят до извода за кръв, която изтичала по тях и попивайки в земята, я оплождала. Но пък шарапаните няма как да бъдат пренебрегнати. От друга старан, има достатъчно много подобни светилища, за които са стигнали до извод, че двете дейности не са се изключвали взаимно.
И докато ги мислих тези мисли, успях за се убода на един от многобройните тръни и пуснах кръв. Изхождайки от максимата, че нищо случайно няма, как да кажа – вино не носехме, кръв осигурихме….може пък да бях дала тласък в предположенията на изследователите.
Дано и това да е станало.
А за сега посрещнахме залеза и се сбогувахме с древните траки.
