Молдованското село

Отделна и специална тема е молдованското село. Няма  такова място.

Пътувайки с автомобила през селата добивах усещането, че не със самолет съм долетяла, а на крилете на  машина на времето.

И когато в една от нощувките ми останах да нощувам в къща в село Орхей, усещането ми придоби реални измерения. И започнах да се надявам да намеря времевия портал на връщане.

Живи бяха селата. И големи също. И много хора живееха в тях.

Застанах преди да отида в селото, на хълм пред него. Нереално беше усещането. Все едно в повестите за времената на нашето възраждане бях влязла. Петли кукуригаха, агнета блееха, кучета лаеха. И се смесваха всички те в една плавна и нежна мелодия. А наоколо тишина. Няма фабрики, няма самолети. Само звуците на селото.

Като от приказките беше извадено селото. Тесни песъчливи пътища. Кирпичени и тухлени едноетажни къщи. Плевнята до тях. И двора с подготвените лехи отпред.

От приказките беше извадена и стаята ми. С огромната стенна каменна печка. Разбира се, червена. Че зимите студени. А дърва имаше.

То, по принцип, и електричество имаше. Но, стигаше, милото, сал за няколко слаби крушки в къщите. За всичко останало разчитаха хората на добрите стари печки на дърва. На тях готвеха, с тях се и топлеха.

А вече вода нямаше. Имаше кладенци. През няколко десетки метра из цялото село. И от тях непрекъснато наливаха вода селяните.

Като видях каната с вода върху масата в стаята ми, припомних си книгата „Яж, моли се и обичай“. При подобна ситуация домакинята бе обяснила за „важните места“.

Такъв им беше битът, за една нощ можех да го преживея.

За сметка на това дариха ме с незабравими преживявания.

Разходката из селото ми показа две неща.

Вода и ток можеше да не достигат, но три задължителни неща присъстваха във всяко село. Паметник в чест на падналите във втората световна война. Изобразяващ руски войник и девойка-молдованка.

И църква.

И селски магазин. С навлизащите благини на съвременния свят под формата на сладки блокчета и дъвки. И старите руски салами.

А другото… Другото беше, че селото беше живо. И по-бедни, и по-богати къщи имаше. И едно бе неизменно. Пълни бяха с хора. Всяка една от тях бе населена.

И живееха хората истински селски живот. Пълно беше с млади хора. По улиците щъкаха дребни дечица.

Отново в романите за отминалите векове ме изпрати  вечерната ми разходка из селото.

На шумна група младежи случих. Млади бяха. И явно задяваха се помежду си. В какво се изразяваше, ли? Чалка и касетофони нямаше. Момичетата носеха съдове за вода. Спряха до един от кладенците. И се разигра пред мен глава от „Чичовци“ на Вазов.

Оставиха съдовете момичетата на земята и  застанаха встрани. Запретнаха ръкави момчетата и извадиха от кладенеца вода. Така показваха силата си. Така впечатляваха девойките. Прекрасна гледка.

Истински здрав живот живееха болшинството съвременни молдовани. Живот, какъвто живеели поколения назад предците им.