Събудих се аз на другата сутрин. И не просто сутрин, неделна беше сутринта. Колко щеше да се окаже важна тази подробност, денят щеше да покаже.
И усетих, че настъпила беше първата обърка за пътешествието. Че предните дни ми беше доста тежко ходенето, първоначално отдадох на умората. Все пак, обикалях мъжката. И все пеша.
Но към средата на вчерашния ден вече се движех, сякаш бях натоварила чувал брашно на гърба си. Стаята в хостела вечерта я превземах бавно и тежко, сякаш да се качвах на връх Пирин от кота нула.
Не съм хипохондрик по принцип, но ми мина една лека тръпка за сърцето нещо, дали.
И след като вечерта покапа кръв от носа, светнах.
Височинната болест, мила ми Венето.
Кацнах преди няколко дена в Ла Пас на 3600 м. надморска височина. Прекарах там няколко дни. После, за да е по-интересно се качих на 4 000 м в Потоси. А оттам на близо 3 000 м. в Сукре.
Да не бях ходила до сега по високо и да не знаех правилата на климатизацията по височините, да си намеря оправдание.
Само дето преди няколко години бях с водач в Перу, че бяхме тръгнали да катерим връх на височина 5 800 м. И 20 дни обикаляхме из страната по внимателно построен по височина маршрут. Всеки ден качвахме по няколкостотин метра, слизахме на една трета от качената през деня височина и там нощувахме. И така много дни, докато подготвим телата си за качването на 5 000 м. И пак беше доста трудно и неприятно.
А аз лаишката се бях излющяла директно на 3600 м. И за да е още по-интересно, след това отидох и на 4000м. И вече заседяването на 3000 м. ми изпрати хабер.
Без да съм навлизала в дълбоките недра на медицината знам, че височинната болест се състои в някаква невъзможност на организма да преодолее непривичната му височина. А крайната й фаза се изразява с кръвотечение от всички отвори по лицето и главата. И най-неприятното е, че ни лекарства, ни чудо са измислени. Единственото спасение е максимално бързо да се слезе на ниско и да се молиш Богу горещо да е съвсем навреме. Че станало ли е необратимо, си е истински необратимо.
Началните симптоми са именно онова тежко и бавно ходене със симулация на задух, които вече бях почувствала.
Е, няколкото капки кръв от носа за сега не ме бяха хвърлили в дива паника. Пък и на другия ден ми предстоеше слизане от високото. Та, запазих спокойствие.
В крайна сметка, през вчерашния ден се бях снабдила с билет за Санта Круз.
И за да употребя останалото ми време до автобуса в Сукре, заплетох крака към парка на Боливар. Сред зеленината и гъстите му дървета щях да намеря приятна отмора. И понеже беше ден неделя, големите улици бяха затворени за движение на автомобили и по тях свободно се разхождаха семействата с децата. И това вече го бях виждала в Перу. Там дори бяха организирани най-различни спортни мероприятия по по-дългите улици. И се оказа това действие напълно обичайно за цяла Латинска Америка.
И пак не. Че централните улици бяха затворени в неделния ден, вече знаех. Но че и парковете следват съдбата им, си беше върла изненада.
Като бивш математически възпитаник, за пореден път тръгнах да му търся логиката на това управленско решение. Щом забраняваш пътуването на автомобили по улиците и ги даваш на разположение на пешеходците, то явно за тяхното добро се грижиш. Да се разходят, да поспортуват, необезпокоявани от автомобилния гмеж и пушек. До тук добре. А като се грижиш за доброто и спорта на населението, поради що му затваряш парковете? Нали именно там се случват същите тези дейности с разходките, отмората и спорта. Може би е направено, за да не се разглезва неоснователно населението. Като им се дават в неделния ден улиците, да не търкат излишно тревата и пейките по парковете. Или пък са преценили, че и парковете имат нужда от почивка от хората.
Не им хванах никак логиката. Само дето това не промени факта на затворените паркове. Е, щом едното е затворено, тръгнах по отворените улици. Така или иначе едвам ходех, достатъчно много време употребих в кратката разходка.
В шеги и закачки, най-после настана следобедът. И рано-рано, имайки предвид бавната си скорост и изнемощелия си вид, спретнах малкия си багаж и се затътрих по празните улици в посока автогарата.
Тътрих се, тътрих се, па се дотътрих някак. И те ти, булка. Не само беше затворена таз ми ти автогара, ами с вериги и катинари опасана беше вратата й. Истински ми стана интересно. Интернет вече нямаше. А въпрос „Какво правим сега?“ не си бях подготвила. Наивно някак бях решила, че въпросът „Донде(къде) автогарата?“ ще бъде последният, нужен ми за деня.
Както вече казах, отминалите дни ме бяха научили, че местните английски не знаят. Твърдо и категорично. За сметка на това са изключително дружелюбни и не се нуждаят от сложни и граматически правилни въпроси. Само дето трябваше да са изречени на испански.
С испански не разполагах. И просто показах билета си на минувач, сторил ми се достатъчно благонадежден. Видя го той, възкликна сякаш знаеше отговора на незададения ми въпрос. И започна да ми говори. Да де, ама отново на испански. И интересно, сочеше в посока, различна от автогарата.
Усмихвах се аз виновно и обяснявах със знаци и откъслечни думи, че не го разбирам особено. И схвана той. И започна да говори още повече. И тъй като бяхме в Латинска Америка, неизбежно покрай нас се натрупа добро количество тълпа. И всички искаха да ми помогнат. И като виждаха, че не ги разбирам, започваха още по-силно и още по-хорово да ми говорят. И продължаваха да сочат в онази противоположна посока.
Дали защото бях изтощена, но хич не успях да им схвана тънкия намек. И в някакъв отчаян порив на последни остатъци надежда се насочих към затворената автогара. Обикалях безсмислено покрай затворената ограда. И, о чудо! Видях жена бяла и висока. Не напразно уточнение. Средният ръст на милите ми домакини не надвишаваше 1.50 м.
Преди да успея да си отворя устата, тя се насочи към мен и изрече нещо на испански. В прилив на отчаяна умора изрекох на английски „Стига с този испански!“. И готова да се оттегля да страдам в неизвестното, чух бялата дама да казва „Говорите английски?“. На английски. Из дъното на изстрадалата ми душа се изтръгна вик „Бог да Ви благослови!“
Не стига че говори английски, ами и съседка се оказа моят бял ангел спасител. От Полша. Дошла преди много време и живеела то ли в Аржентина. И тя на пътешествие из тези земи. Ама как съм тръгнала без испански? Тук никой не говорил друг език. Е, да, това знание вече бях придобила и лично. Ама на, тук съм така или иначе. И за да се добера до дома, все този испански ми трябва.
И като започна да ми разказва, разумът ми се върна и вече много логични ми се струваха настъпилите събития.
Нали вече се бях сетила от пътуването си до Перу, че в Латинска Америка в неделните почивни дни затваряха големите пътни артерии на градовете и те се превръщаха в място за свободни разходки и забавления на населението. Еми, като са затворени те за коли, определено и за автобуси бяха. Как да мине автобусът по тези затворени улици? И затова автобусите тръгвали след 20,00, ли след 21,00 ли часа. А това, че човекът на гише ми беше продал билет за 18.00 било, за да „услужи“ на каприза ми и да ми вземе парите. И разчитал бил, че ще се ориентирам по-късно в обстановката със затворената автогара.
Добре, явно не бях си изпуснала автобуса. Достатъчно добра информация.
А затворените пътища водели и до промяна на мястото на тръгване на автобуса. Бил изместен през три преки, за да тръгне по някакви странични улици и да не се бърка по затворените централни. И в този миг ми стана ясно защо всички дребни боливийчета ми сочеха така упорито тази противоположна от желаната от мен посока. Ами, там бил моят автобус.
Още хиляда пъти благодарих на белия си ангел – спасител, пожелахме си приятни мигове и се затътрих в посока преките.
Там отново показах билета си на минувачи и те ме подредиха до един, абе силно недобре изглеждащ автобус. След малко се появи, видимо, шофьорът. Той също беше запознат с билета ми. И след като и той ми потвърди, че „Това е!“ – застанах кротко отстрани да си изчакам оставащите повече от два часа до потеглянето.
Дори не се и опитаха да се промушат притеснения от рода „какво ще правя 2 часа“. Околната действителност си беше достатъчно колоритна и занимателна. И аз й се отдадох. Цели тълпи малки шарени боливийчета шетаха наоколо. Жените замятаха плисираните поли, мъжете говориха с угрижен и важен вид. Изобщо, кипеше покрай мен истинският живот.
И в момент, в който, аха, да реша, че вече не ми е достатъчно забавно, добрата ми пътешественическа орисница ми подари представление на живо. Етюд с мотор. Много неща съм забравила, може би, от пътуванията. Но етюдът с мотора ще помня дълго. Така драматичен и колоритен беше той.
Започна всичко с един боливиец. И шарената му съпруга с плисирана пола, преметнат на гръб шарен шал – бохча и черно бомбе.
Тя, ясна. Целият си багаж носеше в шала-бохча. Мъжът й, за сметка на това, освен бомбето на главата си, тикаше един мотор.
Толкова цветно и колоритно се развиваха събитията, че изобщо нямах нужда от прословутия испански. От ясно по-ясно си беше – ще пътува само жената. Мъжът ще остане. Но иска да изпрати мотора.
Разговор с шофьора на автобуса. Според моите безмълвни и безиспански наблюдения шофьорът не склони особено. Само дето това не обезкуражи мъжа и той, заедно с шарената си съпруга, започна да подготвя мотора за път. На първо време дълго и напоително овързаха седалката, кормилото и други някои части с най-шарените парцали. И тъкмо моторът заприлича на гиздава кукерка и публиката беше готова да аплодира края на пиесата, оказа се само края на първото й действие.
Щукна нещо в умната мъжка глава. Кратки и шумни реплики и започнаха двама да развиват ситуацията. Ех, чак съжалих. Така красив го бяха докарали! Оголиха го най-безсрамно насред улицата и мъжът забегна в неизвестна посока. Да ги беше изоставил? Интересно. Не, ето го! Върна се с пластмасово 2-литрово шише. И постави начало на второто действие.
Засуети се около мотора, заобикаля го, загледа шишето. Накрая го остави – и шишето, и мотора, че и булката си, и пак драсна нанякъде. И пак се върна. С 3-литрова туба. И пак се засуети покрай мотора. Обикаля, обикаля, гледа, мери, и пак зачезна. Трети път се върна. С друга туба, вече 5-литрова. Интересно как растеше ли, растеше размерът всеки път.
Изневиделица някак вече беше се снабдил и с маркуч. А, ще източва бензина! Чак в това действие на уважаемата публика стана ясен замисълът на автора. И мислени аплодисменти. Хвала за грижата за пътниците. Че да не вземе да експлодира в търбуха на автобуса превозваният мотор.
И се започна едно движение, познато ми от старите български филми. Маркучът в резервоара, гърлото – фуния в тубата. И смучи и засмуква, а бензин не тръгва. Почервеня той като шала на благоверната си. Но моторът своето не даде. Пак се суети, и пак обикаля, и пак засмуква. И пак нищо. И така много пъти.
Вече му съчувствах с всяка фибра от тялото си. Заизпращах му на талази от положителната си енергия, белким помогна с нещо, седейки върху куфара си до прашната ограда.
При поредния неуспешен опит се отказа хайвана. И тук започна трето официално действие.
Хвана най-първата бутилка. И започна да й реже гърлото. Дълго и шумно. Отряза го. И нещо мъчи да го слага ту в другата 5-литровка, ту в резервоара на мотора. Само дето пак действието не можа да се доведе до окончателния му завършек. И пак милият драсна нанякъде. И се повтори около три пъти едно и също. Отива, връща се с ново гърло, нещо мери, нещо се тюхка, зачезва в неизвестна посока. И пак се връща с ново гърло, и пак зачезва. И на поредния път реши да се установи. Хареса му и гърлото, и размера.
Постави подходящото гърло-фуния в 5-литровата пластмасова туба и взе да прегръща мотора. Брех, рекох си, то чувала съм за любовта на мъжа към превозното средство, ама чак пък така любовно да се прощават.
А, не. Разбрах от мъчителните му опити, че се опитва да го вдигне. Не било любовна игра. Ами желание да изсипе бензина като течност от шише. Миличкият ми боливиец! Чувствайки се като истински Гъливер в света на лилипутите, да бях се малко подаврандисала, да му помогнех с две движения. Ама нали берях душа върху куфара, седях и гледах с последни капки съчувствие.
Бори се храбро малкият боливиец. Истински боец! И се отказа. Не успя да пребори малкия мотор. И се обърна за помощ към публиката.
Интересно, когато аз питах за автобуса, цяла тълпа ме наобиколи. А покрай него не че нямаше зяпачи, ама никой така да речеш, не се пресегна да помогне.
Та мина млад един левент. Кратък и шумен разговор и младият левент се насочи към мотора. Ще помага!
С още двама мъже го вдигнаха някак, наклониха го към гърлото-фуния и започнаха да изливат наличния бензин. И принципно целяха 5-литровата туба. Но хич не им се получи, на милите. В смисъл, една част от бензина определено попадна в тубата. Но истински малка част. Останалата свободно се понесе по тротоара и улицата. И, ама, абсолютно на никого не направи впечатление.
С общи усилия бензинът напусна резервоара и пое пътя на свободата.
И тук започна четвърто действие. Всъщност, изключително идентично с първото. Отново онези шарени парцалчета, увити около всяка една моторна част, го превърнаха с гиздавата кукерка от началото на представлението.
Въздъхнах аз облекчено. Е, успя хайвана. Ето, за това не бива да се отказваш. Много труд хвърли, изразходва калориите от поне двудневната храна, но успя.
А успяло беше и времето да напредне. И те ти, започнаха да ни товарят в автобуса.
По стара човешка традиция, чакащите се втурнаха в неорганизирана тълпа да превземат превозното ни средство. Та, изчаках да отмине. Така и така обезсилена вече се бях подпряла на оградата. И само тя препятстваше свличането ми на пропитата с моторния бензин улица.
И тук се разви петото и окончателно драматично действие. Липсват ми холивудските хепи- енди, ще ви кажа.
Толкова усилия положи моят боливиец. Толкова труд и изобретателност. И толкова хора включи в каузата си. И наместо хепи- енд, се изправи шкембето на боливийския шофьор и отсече: Не! Не беше така кратко, всъщност. Беше дълго, шумно и ръкомахащо. Само дето бурното му оспорване не доведе до желания резултат. Съдникът беше категоричен. Моторът нямаше да пътува.
Чувствах се като в Йовковите разкази. Толкова мъка имаше в очите на изстрадалият боливиец. Хайвана мил. След толкова усилия, на всичкото отгоре вече нямаше и бензин. И си го затътри пешком из прашните улици.
Изпратих го аз с най-съчувствения си поглед и тръгнах да се качвам в автобуса.
За щастие, освен че ме излъга с часа продавача на билети, останалото беше както трябва. Действително си беше от онези автобуси, чиито седалки се разпъваха до формата на легло. И аз наистина имах билет.
А маршрутът на автобуса беше стръмно надолу. Няколко часа по серпентини сваляхме височина. И с всеки изминат метър надолу, моето изнемощение отстъпваше и отстъпваше. И, разположена на удобната седалка, успях и да се отпусна, и да поспя.
Не успях да видя пътя поради нападналия ни мрак. И по-добре, може би. Че, като гледам напоследък разни видеоклипове за страшни едни планински пътища над пропасти по тези географски ширини, ако и да е бил такъв нашият, добре беше покрит от дружелюбния мрак.
