Превалил бе обядът, та от музея се отправихме към малко ресторантче за обяд. Отново само за нас отвори ресторантът и в гладната част на денонощието ни сготвиха любезните домакини. И всички бяха любезни по пътя ни до сега, но тези особено. Представи ни се мъжът, разказа ни как е семеен ресторантът и как готвят за нас жена му и сестрите му. Снимахме ги после над котлоните, красиви усмихнати алжирки. Извини ни се домакинът, че няма да е обилна трапезата, все пак във времето на рамадана се бяхме случили. И след като сервира храната благодарихме за тази случайност. Достатъчно бе богата трапезата ни, какво ли щеше да е ако се бяхме случили извън този месец на пости?! Посрещнаха ни на масата две чинии с разядки, едната с маслини и чушки, другата със зеле, нещо средно между готвено и мариновано. Започнахме с традиционна за този района супа от домати, булгур и късчета печена кайма. За основно ни поднесоха печено пиле с булгур, само че значително по-голям бе този булгур от познатия ми до сега. Другото ястие бе отново с пиле и с черен кус кус. Не само било ястието характерно за района, но почти само тук можело да се яде черен кус кус. Да си призная, черният кус кус не ме грабна, странни му бяха подправките, но другото ястие с булгура бе превъзходно.
За десерт ни сервираха пресни ягоди. Не ни дадоха сладкиши, но пък ни направиха такова кафе, че чак на мен като неценител, ми се стори като еликсир. За първи път от както пия кафе не придобих желание да му сипя мляко, дотолкова беше вкусно.
Благодарихме с усмивки на нашите домакини за вкусния обяд, с усмивки ни изпратиха и те. Поехме към стария град на Константин. И пътят ни мина по покрита сводеста част на дълга сграда покрай улицата. И бяха уплътнили пространството под свода местните с какви ли не магазини. И сред тях се случиха няколко сладкарници. И такива сиропирани сладкиши имаше изложени, че не устояхме и си наваксахме с липсата им на обяда. Купихме цяла кутия, както се казва, подсигурихме вечерята. Странно ми стана, че на другата страна на тезгяха бяха приготвени сурови пици. Рано бе до Залез, а пиците бяха приготвени. И не бяха много туристите, като сякаш и единствените неалжирци да бяхме в града по това време. За кого ли бяха приготвени пиците? Дали пък имаше и такива, които не спазваха рамадан и ако имаше, дали получаваха укорите на околните? Така и не разбрах отговора на тези въпроси, но щом като имаха готовност продавачите да изпекат пици в нетуристическия сезон, значи и имаше такива хора и с добро ги приемаха останалите. Или поне аз така си мислех.
Докато бяхме в ресторанта, не седна да обядва с нас младият ни преводач, приседна отвън на миндерчето, а когато отидох до сервизното помещение, видях как сладко бе заспал. Стъпвах на пръсти да не го събудя, сигурно бе източещен от целодневния пост, а и така бе толкова кльощав, че едвам душа носеше. Когато настана време да си тръгваме разбрах, че стъпването ми на пръсти е било напълно ненужно, крещяха и му викаха името арабските мъже, но дори не реагираше младият студент. О, рекох съжалително аз, сигурно се е преуморил от учене и глад. Погледна ме водачът ни и с усмивка рече: “Преуморил се е той, не можеш да ги откъснеш младите от компютрите, по цяла нощ все висят пред тях, а през деня им се спи“. Е, още едно доказателство, че навсякъде по света нещата се развиват по еднотипен начин.
