А докато тичах, четях различните табелки в замъка. По-дългите снимах, нямаше време сега. Щях да чета подробности за годините и събитията по-късно. Любезните домакини предлагаха и цял куп брошурки и книжки с историта на замъка в сувенирния магазин на изхода, така че с историята нямаше да има проблем.
А започнала историята със строежа на замъка през 14 век при управлението на княз Кейстутис. Дълго време продължили строителните работи. И били завършени едва в началото на 15 век, към 1409 г. при сина му Витаутас.
А построен бил островният замък на най-големия от трите острова в езерото. И бързо се превърнал в един от центровете на Великото литовско княжество с голямо стратегическо значение.
Основният структурен материал в замъка били т.н. „червени готически тухли“. А за основите и горните части на сградите, кулите и стените били използвани каменни блокове. Украсен бил замъкът с емайлирани покриви, препечени тухли и прозорци с цветни стъкла.
Обичайно за онези векове на вечни битки и войни, замъкът няколко пъти бил сериозно увреждан при атаки на Тевтонските рицари. По същото време бил и арена на разразилата се вътрешна борбата за власт между наследниците на починалия княз Кейстутис.
В настъплите по-добри времена, заедно с възстановяването на замъка, към него били добавени още две крила и шестетажен (висок 35 м) донжон в южната страна.
Донжон се наричала главната кула на замък, крепост или манастир, служеща за последната защитна позиция, в която можело да се оттеглят защитниците на съответната сградна инфраструктура. Обичайно това била и най-здравата, а понякога и единствената кула в замъка. В мирно време донжонът най-често се използвал като затвор.
За моя радост, добрите домакини бяха отворили за посещение и вътрешната част на двореца. И по стръмните и тесни замъчни стълби нахлухме като сущи туристически хуни.
И се оказахме сред огромните дворцови зали.
С истински княжевски размах бил построен двореца. Не пестили място, както се казва, строителите му.
Цялото южно крило на двореца било отредено за огромна Княжеска зала. На внушителните й размери – 10 x 21 м. можела да съперничи единствено залата в Горния замък в Укрепения комплекс във Вилнюс, която, обаче, не е запазена.
А княжевсаката зала в замъка в Тракай не само била запазена. Частично бил запазен и автентичния й интериор.
Като запленена вървях из старинните зали. Колко пъти като малко момиченце си бях мечтала да бъда принцеса. И доколкото все рицарски книжки за замъци четях тогава, именно принцеса в замък се виждах в детските си мечти. С дългите величествени рокли как се разхождам по каменните подове на замъчните зали.
И затова са прекрасни детските мечти. Защото са лишени от всякакви мисли за практичност, присъщи на възрастните. И като започнах да се превръщам и аз във възрастен, и особено като започнах да си плащам сметките за отоплението, все се замислях а като как ли са ги топлели тези огромни каменни зали. То ясно, огнища и дърва. И горелки под леглото. Ама камък е това и високи са таваните.
Това си мислех и онзи ден, обикалйки огромните каменни зали. Пък Тракай е разположен в географски район с истински студени зими. Та, колко да им е било топло на принцесите с величествените рокли?!
Студ не можах да изпитам. Все пак се случихме тъдява в ранната есен. Изпитах единствено неописуема радост от това, че имам възможността да разгледам един истински замък отвътре. Да, като турист, а не като принцеса. Но все пак.
Добрите домакини бяха подредили няколко от дворцовите зали с автентичните им мебели. И днес добрият турист може да види и спалнята, и столовата, че и някои старинни мебели.
И друго може да види. Залата за екзекуции. Със забитата желязна кула в тавана. И въжето за бесилката, провесено над нея. Върху своеобразен кладенец бил възкачван осъденият. И след като му наденели примката около врата, отваряли палачите подвижните врати под краката му. И висвал той със страшна сила.
При едно от поредните разширения на замъка, стените му били удебелени до 2,5 м и били построени три големи крепостни кули по ъглите. Една от тях, югозападната кула била използвана като затвор.
Най-горните етажи на кулите били отредени за казарми за войниците и тях били монтирани много оръдия. Близо до вътрешните стени били построени конюшни, кухни и защитни сгради.
Случило се това разширение през 15 век. А тогава езерото Галве било с цели няколко метра по-дълбоко, отколкото е днес. И се възползвали от това строителите на замъка. И разделили княжеския дворец с ров, достатъчно широк за малки лодки. И били свързани те с порти, които можели да се вдигнат в случай на вражеска атака.
В този си величествен вид замъкът посрещнал ключовата битка при Грюнвалд, когато основният враг на Великото литовско княжество, Тевтонските рицари бил унищожен от обединената полско-литовска армия.
След тази победа замъкът рязко изгубил своето стратегическо значение на военно укрепление. И бил превърнат в резиденция, в която приемали литовските князе чужди дипломати.
Великият княз Витаутас Велики починал в замъка без да бъде коронясан като крал на Литва.
А по времето на друг значим литовски княз, Зигмунд II Август, замъкът за кратко бил лятна кралска резиденция.
По-късно пък бил превърнат в затвор.
А по време на войните с Великото московско княжество през 17 век замъкът бил силно повреден и напълно изоставен. И под тежестта на разрушенията и спомените на отминалото си величие, просто паднал.
За радост, спомнили си за значимостта на замъка наследниците на древните и през 19 век били подготвени планове за възстановяването му. Първоначалните му фрески били прерисувани от Викентас Смакаускас. Имперската археологическа комисия описала останките му. И доколкото тогава Литва вече била под владението на руския император, решението за възстановяване на замъка взели именно руските имперски власти.
И тук се случило нещо твърде интересно за мен. В периода на двете световни войни, независимо от борбите и битките на фронта, по възстановяване на замъка работели руски, немски, литовски и полски реставратори. И само заради това е ценен днес замъкът за мен. Истински паметник на обединените усилия. На майсторите. Независимо от политическите противоборства на управляващите ги. И независимо от международната кръв, пролята заради мераците на същите тези управляващи.
И в днешните мирни времена се издига замъкът в Тракай за радост на многото туристи.
С тези мисли напуснах замъка. А постепенно притихващият ми възторг от срещата със средновековния живот, бавно и полека започва да се измества от надигащия се глад. Достатъчно количество време бяхме употребили по многобройните кули, стълби и зали на старинния замък.
И явно не бяхме първите, изпитали рязко глад пред стените на замъка. Та там удобно се бяха разположили добри жени от близкото село. И всяка от тях си имаше по една голяма кошница, покрита с покривка на квадратчета. А из под покривките се носеха омайни миризми на вкусотии всякакви.
Макар да бяха отскоро в ЕС, литовци все още не бяха се подчинили на лицемерните правила на този съюз. Че те уж за хигиена измислени, а всъщност за принуждаване на народонаселението да изостави истинската здрава храна и да премине на полупромишлени странности.
И за радост на гладните туристи, предлагаха добрите селски жени ухаещи тестени закуски, изпечени на домашната печка. С яйца от кокошките, тичащи под прозореца. И с мляко от кравата в двора.
Не пропуснахме и ние да се възползваме от вкусните добрини. А тестените кифлички бяха с толкова разнообразна плънка. От картофи, през сирене и месо, до зеле. Същите, каквито ядях в руския ми период. И нищо чудно, от векове са се мешали тук народите. И нормално е да омешат и кухнята си.
Вкусно нахранени, вече гледахме света с по-добър поглед. И се насочихме към другата част на езерото. Онзи, без замък. А с белите платна на платноходките на съвременниците на старите бойци от замъка.
Нагледахме им се ние, наснимах ги аз. И по мостчето се върнахме обратно. Нетърпението от срещата със замъка беше задоволено. И вече придобихме време да обърнем внимание на малкото село до езерото. И то пълно с дървени шарени къщи. И дървена църква с дървена камбанария. И спокойствието и омиротвореността на простия селски живот.
