Пътищата и хората на Гамбия.

Тръгнахме ние отново по пътищата на Гамбия.

И тъй като все пак по програма си бе пропуснатата лодката, множество разговори проведе Абду. И току след поредния посоката на движение обръщаше. И пак обратно, и пак излишни километри. И мостът пред града около 4-5 пъти минахме.

А по-натам последваха полицаите. Постовете като от вчера си бяха поставили. Една преграда насред цялото платно. И светооразяваща разкъсана жилетка, или друг парцал на нея. А самият полицай седеше полуразгърден под сянката на близкото дърво. И от поза „разхлаждам си слабините“ „Хей“ високо извикваше. И означаваше това „Спри за полицейска проверка“. И реагираше Абду. И спираше. Че и назад автомобила подкарваше. И се започваше неизменното „Как сте, добре ли се? От къде пътувате? А за къде пътувате? От Джаджанбуре ли сте?“  Ми не, не сме. И мазно така ни оглеждаше. И канеше поредният униформен Абду да слезе. И пари му искаше за подкуп. Неизвестно за какво. Документите ни бяха изрядни. Нищо забранено не носехме. Бяхме се овързали с коланите. Но, такава била тук работата. Всеки искал. Само дето време отнемаше поредният сценарий. И нерви похарчваше. А бяха те на всеки километър. То и не успяваше скорост да набере автомобила,  и нова бариера и ново „Как сте, добре ли сте и няма ли да почерпите?“. Бре, този път скъпичък ни излезе. Хем плащаше само в крайна нужда нашият Абду.

Плащахме и за самите пътища. На странно допотопни съоръжения. И на тях заради чуждестранните номера по-високи такси ни искаха. А след като навлизахме в платения път, неизменно на ремонт случвахме. И ново забавяне преживявахме.

В ремонт бяха платените пътища. А неплатените изобщо пясъчни пътеки и представляваха. Такъв бе и пътя към Джанджанбуре, втория по големина град в Гамбия.

Не ни бе осигурила нашата агенция местен екскурзовод и със сенегалския си водач в Гамбия влязохме. И се оказа, че никак добре не познава съседната държава той. И обикаляхме повече от колкото бе необходимо. И  река Гамбия за пореден път подминахме.

А гледките през прозорците неизменно мизерията околна илюстрираха. Живееха тукашните, както и в Сенегал. В малки, схлупени колиби, или невзрачни едноетажни къщи.

На места и направо в сламени колиби живееха хората на Гамбия.

Странни постройки с ламаринени покриви за жилища използваха.

А хората й красиви бяха на тази страна. И не се уморявах да ги снимам. И за да не им светя в лицата, зум използвах и изрязвах отпосле излишното.

Нерядко момичета млади в униформи срещахме. А униформите им сериозни и дълги забрадки включваха. Чак до кръста. И нарече ги Абду ученици в „училищата на Корана“.

И тук, като в съседен Сенегал, целият багаж и предлагана стока на главите си носеха местните.

Налегна ни и глад. И не знаеше нашият сенегалски водач заведения за хранене в Гамбия. А твърде много бяхме пътували. И твърде гладни вече бяхме. И в местно заведение за хапване навлязохме.

И такъв бе гладът, че дори не посмяхме да обсъдим с норвежските ми спътници чистотата и безопасността на храната. Направо я поръчахме. А бе заведението фамилно. И една гозба за деня бяха приготвили. Пиле с ориз. И малко зеленчуци. Едва ли има по-интернационално ястие от пилето с ориз. С усмивка си припомних колко от тази интернационална гозба  в Куба с Мира бяхме изяли. И как се заричахме, че никога повече няма да я вкусим.

А пилето с ориз по тези ширини изключително вкусно се оказа. И с пълно удоволствие в стомасите си го натъпкахме. И добри бяха порциите. Хранителни и засищащи.

Заситила първоначалния си глад, огледах се наоколо. Наистина семейно бе заведението. Запретнала бе бебето си на гърба сервитьорката на влизане. И така обслужваше клиентите. А друго бебе в кошче до бара глава надигаше. И се смениха сервитьорките. Седна да накърми своето предишната. А следващата взе бебето от кошарката, запретна го на кръста си и смяната пое. Като задължителната престилка бяха бебетата тук. Явно, без тях не можеше да се работи. И така си и беше. На кого да ги оставят? А работата трябваше да се върши. И философски, или по-скоро житейски недраматично приемаха местните нещата.

Опитах се да отида до тоалетната. И почти влязох. Само дето няколко невръстни дечица там намерих. То ли се къпеха, то ли с водата  си играеха. Но възпитани бяха. Не успях още да си седна обратно на мястото, и съобщи Абду, че излизаха.

Е, дойде време за плащане. И добра цена платихме. 7 евро на човек. Огледах се към другите клиенти. Явно, цена за чужденци си имаха. Универсална и международна. Толкова ни струваше обяда и в съседен Сенегал.

Качихме се отново на автомобила и наново пътищата да кръстосваме потеглихме. И при поредния стадо овце спряхме да изчакаме, да минем. И се изнервихме ние като европейци на забавянето. А от друг ъгъл погледна Абду на обстановката. И възкликна искрено „Е, този мъж богат! Колко овце има!“. И като се замислиш… Различните гледни точки.

А след като подминахме, и други твари по пътя срещнахме. И кози, и овце. И разказа ни Абду за разликата между тях. Смело срещу козите караше. Че като им свирнел, освобождавали панически козите пътя. Не била такава ситуацията с овцете.  Напротив, не съзнавали те опасността и към колата на инат тръгвали. И внимаваше много с тях.

Припомни ми това за пътуването ми в Етиопия. И там местният ни шофьор за психиката на животните по пътищата хортуваше.

А тук, в Сенегал и Гамбия, друго ме впечатли. Подминехме ли някой, влезехме ли в населено място, и изобщо, имаше ли човек срещу нас, непременно поздравяваше го Абду. И насред често употребяемото „Салам малейкум“ (все пак, 94 процента мюсулмани бе населението), току „джанджафай“ изричаше. „Благодаря“ на сенегалския език олаф. Наместо поздрав. Нещо като италианското „чао“. И на среща, и на изпращане го ползваха.

И твърде често го употребяваше Абду. Честичко спираше, за посоката ни да пита. И любезни бяха местните, показваха. Само дето поредното питане до още по-дъло пътуване водеше.

И уморени от праха и безхаберието на нашата международна агенция, под едно дърво седнахме. По-скоро, под две. И диня сочна разряза за нас Абду. И хапнахме я насред преминаващите кози.

А табелката до нас на стадион сочеше. И имаше. Две футболни врати насред праха. Нали откъм футболисти истински добри били. Че и френският национален отбор пълен с техни представители бил.

И малка общност в ниски къщи живееше наблизо.

А бяхме ние някъде. Насред пътя за никъде. И него с автомобила си хванахме.

Уморени бяхме от пътуване веке. И към Сенегал решихме да отпътуваме. Че там поне с пътищата бе наясно Абду. И когато се заредиха по пътното платно товарни камиони, каруци и леки автомобили, разбрахме, че до границата сме и дошли.

Спря ни за последно поредният полицай. И докато питаше как сме и дали няма да почерпим, една от моите фотографии видя. И тъй като Абду отказал му бе поискания подкуп, накара ме да я изтрия. И останалите си снимки да покажа. Отказах. Попитах го за съдебна заповед. Нямал. Попитах го, щом искат туристи, не съзнаваха ли, че туристите нещо екзотично търсят. И ако искат парите си да оставят туристически, то и атмосферата си следваше да споделят домакините. Не бях нито притеснила, нито обидила хората, които снимах. На публично място бяха. А и ги бях снимала в гръб. И нямах и намерение да използвам снимките им за лоши цели. Обясних на злобния чичко полицай, че аз също съм родом от курортен град. И не един път са ми щраквали в лицето туристи. И не защото съм чак толкова красива. А защото е интересна обстановката около мен. И да, защото за японските туристи, например, съм твърде интересна и самата аз. И трагедии от това не правя. А съм благодарна на туристическия им интерес. Който и за добруването на града ми спомага.

Споменах му и поисканите от нас пари и попитах го до колко намира това за законно.

Изслуша ме той с грозна мура. И отсече, че пари мога да му дам, но да снимам не. Ядоса се дори Абду. И с мръсна газ разговорът ни прекъсна. И не се случи нищо. Нито полицейски сирени, ни нищо. Наясно бяха полицаите тук за неправомерното си поведение. И когато срещу тях такова се продемонстрираше, приемаха го мълчаливо. И към следващия платец се отнасяха.

И ние се отнесохме. Към границата със Сенегал.