И дойде време за новото ми пътешествие.
И се случи това зимата на 2019 година.
За голяма моя радост Мира се съгласи да сподели моето пътешествие поне в едната му част. Както много пъти съм казвала, по време на моите пътешествия много важно беше след като платя скъпия голям полет / в случая презокеанския/, за мен беше важно на място да обиколя колкото се може повече места. Все пак като българче и пряк наследник на Бае ви Ганя, не можех да приема, че просто ей така ще дам едни пари, без да извлека максималното от тях. Заради това и пътуването към Карибите амбициозно включваше посещение на много острови.
Оказа се, че Мира можеше да отдели само 2 седмици за това пътуване. А аз планирах да прекарам там обичайния един месец на годишната ми почивка. И така формата на пътешествието ни се оформи. За двете седмици, които можехме да бъдем заедно, мислехме да посетим Куба и още един остров. Като най-туристически привлекателни ни се сториха Ямайка и Бахамите. След тези две седмици Мира трябваше да се прибере в България. В останалите две седмици аз щях да се кача за осем дена на круизен кораб, който да ме разходи из част от Карибските острови. И последните дни да прекарам в Доминиканската република, където щеше да акустира кораба. Вече бях набелязала няколко изключително финансово изгодни оферти. И така, грубият план беше наличен.
Малко по-късно, след като вече бяхме уредили документите за Куба, дилемата между Ямайка и Бахамите беше решен в полза на по-евтиния самолетен билет от Куба до Ямайка. Познаващите ме добре знаят, че тази характеристика на много неща е водеща за мен.
След сътворяване на грубия план, започнах същинското планиране. Както всеки друг път започнах да търся информация за забележителности, начин на придвижване и други важни за туриста подробности. И тук се сблъсках с информационната завеса. За щастие, само детските ми години преминаха в условията на отминалия социализъм и на практика за подобно явления само бях чувала от „големите“. Е, както често в моя живот Съдбата се погрижи на живо да преживея това пропуснато навремето състояние. Колкото и да рових в нета и туристическите сайтове и форуми, не намирах почти никаква информация за Куба. Малко по-късно си дадох и доста логично обяснение за това. Буквално допреди година -две Куба е била доста затворена за посещение на туристи. Едва наскоро, след смъртта на Фидел Кастро и смяната му с нов лидер на управляващата партия, Куба вече е насочена към приемане на туристи. Заради това макар и откъслечни отзиви от посетили я туристи, все пак се намираха. Но те бяха наистина откъслечни и, за жалост, никак недостатъчни. Намерих и един сайт на българин, който доколкото вече разбрах, от години живее в Куба и посреща там групи. Разбира се, това беше неговият източник на доходи, поради което и дадената от него информация също не беше нужно пространствена. Тя беше насочена по-скоро към реклама с цел включване в негови групи. И по никакъв начин не можеше да ми послужи да организирам самостоятелното ни пътуване.
Основната ми болежка беше, че не можех да се ориентирам дали изобщо има междуградски превоз в Куба. За градски дори не се интересувах. Така или иначе, обичах да събирам впечатления от посетените места като ги обикалям пеша.
В крайна сметка, нямаше как да не предположа, че все пак Куба е обитавана от нормални хора, поради което и няма начин да няма някакъв междуградски транспорт. Но пък никъде не можех да намеря информация относно маршрутите, разписанието и всички останали подробности. Единствените мнения, които четох на чуждестранни пътуващи, че макар да има междуградски транспорт, той е нередовен. Или, както те се изразяваха „Комунизъм – ще тръгне, когато си иска ще стигне, където си поиска“. Разбирах, че това е крайно, но беше единственото налично.
Разбира се, познаващите ме са наясно, че подобна информационна завеса аз приех само като леко препятствия по пътя към предстоящото пътешествие. Както винаги, окрилена от добрите си мисли и вярата, че там, където живеят хора, все ще се намери начин да преживее и аз, твърдо насочих мислите си към тази дестинация.
Единствената сигурна информация, която намерих беше, че са ни нужни визи. Заради това в един мразовит зимен ден, единствения възможен, който успяхме да сътворим за свободен и за двете с Мира, си организирахме посещение на кубинското посолство. И за пореден път намерихме потвърждение на максимата, че когато посоката е избрана, пътят сам се отваря.
Тук, в чакалнята на кубинското посолство, добрата ни пътешественическа фея ни срещна с господин, който твърдеше че е пътувал вече в Куба. При това миналата година. Какво по-голямо щастие да почерпим информация лично от човек, който съвсем скоро е бил там, накъдето ние бяхме тръгнали. Той сам предложи услугите си на информатор и ние започнахме да го разпитваме. Е, оказа се, че не знае нито за междуградския транспорт, нито за вид на електрическите контакти, нито за други прочее подробности. След като не можа да отговори на почти нито един от въпросите ни, накрая сам заключи:“ Вижте сега, ние бяхме мъжка компания. Стояхме само в Хавана и ходихме по баровете. Е, веднъж отидохме до историческия център. Не беше лошо.“
Мда, разбрах че не това е нашият източник на информация.
За сметка на това господинът свърши една друга и изключително добра роля в нашето път нашествие.
Така или иначе, не бях намерила сигурна информация дали има междуградски транспорт, на който да можем да разчитаме. А разбира се, ми се искаше не да стоим само в Хавана, или не дай Боже, Варадеро. А да обиколим вътрешността на страната да видим как живеят хората, какво е останало от конкестадорите, какво се е случило по времето на социализма. Все пак четох, че Куба има какво да предложи от към исторически и природни дадености. Заради това в сайта на този българин, който има агенция в Куба, четох, че е възможно да се наеме кола под наем.
Относно тази възможност също не намерих много пространствена информация. Единствено няколко души споменаваха, че поради фактическата липса на коли в Куба, е много трудно да си ангажираш такава. На следващо място, наличните са твърде стари и не се знае колко са надеждни на пътя. Поради това било добре е да се ангажира шофьор заедно с колата под наем. Това чудесно, но на ден тази хубавина излизаше около 80 евро. Което, сметнато по дните на нашето пътуване, си беше цифра, отговаряща на петзвездна почивка в някоя друга карибска островна държава. Въпреки това с Мира почти бяхме готови на този разход. В противен случай бяхме обречени да стоим в Хавана, което не беше добре и за двете ни.
Та, този мил господин от мъжката компания, в чакалнята на посолството на кубинското посолство ни лиши именно от този безумен разход. Каза ни, че по време на техния престой в Куба са ползвали услугите на дама, чийто един родител е българин, тоест напълно свободно говори български. И там тя работела като екскурзовод.
При опитите си да се свържа с нея, установих верността на изказаното в малките описания за Куба, че в Куба няма интернет. Четох го наистина, но някак си не ми се вярваше. Не напразно мъдростта на поговорката „Ситият на гладния не вярва“ преминава през вековете. Няма да забравя как по същия начин не повярвах на информацията, че в Япония не говорят английски. Не повярвах, когато я четох във форумите. Не повярвах, когато ми я потвърдиха двама лични познати, които лично бяха ходили съвсем наскоро. Да, чувах, но някак си не можех да повярвам. Чак когато лично и на място се убедих във верността й, я възприех за истинска.
Така и информацията за липса на интернет в Куба някак си остана в страни от моето внимание като невероятна. Но контактите ми с кубинката Джелси потвърдиха истинността й.
Разбира се, първите пъти й се обадих по телефона. Но цена от 7 лв. и нещо на минута някак си ме накараха да предпочета комуникацията по „Вайбър“. А тези контактите по „Вайбър“ се случваха в период между два – три дена. Тя ми обясняваше, че това е периодът, в който ходи до място, където има интернет. Един единствен път се случи да проведем и разговор по „Вайбър“. Бях я хванала на мястото с интернет. Така или иначе, макар и трудни, контактите ни доведоха до информация, че всъщност има начин да бъдем придвижени от едно населено място до друго населено място, без да плащаме за кола под наем заедно с шофьор. Повече подробности при тази трудна комуникация не можах да събера. Но и наличната си беше достатъчна, за да се откажем от идеята за кола и шофьор. Нещата започваха да се случват. Още бяхме в България, а вече с много спестени пари напред.
Още същия следобед получихме своите визи за Куба. Представляваха едно картонче с написани имена и печат на посолството. Никакво отбелязване в паспортите ни не се случи. Е, и друг път ми се беше случвало да получа виза за дадена държава на отделен лист, така че дотук нищо притеснително.
И тук липсата на информация отново ни изигра малко лоша шега, което, обаче, щяхме да разберем за жалост по-късно. Като се замисля за този ден, не мога да не сетя за друга една вечна максима за наличното равновесие в природата. Господинът от чакалнята на кубинското посолство ни спести доста пари като ни даде ценната информация за Джелси. Само че отново той приспа моята бдителност. Заслушана в неговите разкази, аз пропуснах да мисля за важните въпроси, които следва да задам на служителката в посолството. Един от най-съществените беше тази виза еднократна ли е, или с нея може да се влиза няколко пъти в Куба. А това беше извънредно важен въпрос за двете ни. На Мира й предстояха 2 влизания в Куба. А на мене цели три. Разбира се, тази необходимост беше доведена от по-евтината цена на двупосочните билети. Планираното пътуване от Куба до Ямайка, във връзка с по-евтините двупосочни билети, предполагаше връщане в Куба за полета до България на Мира и за моя полет до Доминиканската република. Отново поради същата тази цена, от Доминиканската република аз отново трябваше да се върна до Хавана, за да се кача на полета до София. Такива мити бай Ганьовски тегоби. Те пък предполагаха категоричното наличието на многократна виза. Но в онзи прекрасен момент по ред стечение на обстоятелствата това не го изяснихме. И тръгнахме към Куба, както се оказа, с еднократна виза. Но това щяхме да го установим доста по-късно. Засега прегърнали доброто си настроение от доброто стечение на обстоятелствата, започнахме да мечтаем. Аз започнах да резервирам места за настаняване, да чертая маршрути, да изчислявам време на предвижване.
И тук се сблъсках с още една странност при пътуванията в Куба. На практика за всички мои пътешествия резервирах местата за настаняване чрез booking.com. За щастие, не дотам достъпния интернет беше позволил все пак на кубинските домакини да популяризират своите места за настаняване в публичното интернет-пространство. Така че места намерих. С цели чували успешни резервации зад гърба си, дори и не допусках, че мога да имам каквато и да било трудност на този първи етап от планиране на пътешествието. Но ето че първата си трудно срещнах именно тук. Още при резервиране на първата нощувка се оказа, че това не е така просто, както е било винаги. Освен всички данни, които ми искаше booking.com , които на практика бяха запазени в профила ми, за да завърша резервацията ми излизаше едно падащо меню. От него аз трябваше да посоча цел на посещение на Куба. Е, нямаше проблем, просто щях да посоча някаква причина. Трудността дойде оттам, че целта „туризъм“ изобщо не беше включена сред възможностите за избиране. Нямаше как и да го напиша в свободно поле. Непременно трябваше да избера някоя от дадените ми опции. А те бяха доста интересни. „С цел обучение“. Тя, обаче, предполагаше да представим документ за това обучение. Пък ние нямахме намерение да се обучаваме. „С цел лечение“ отново предполагаше представянето на съответния документ. „С цел посещение на роднини“ отново предполагаше документи за тези роднини. „Дипломатическото посещение“ също. Имаше и бизнес цел, но и за там си трябваха доказателства за контрагенти и прочее. Имаше още няколко цели, които вече съм забравила. Те пък предполагаха допълнителни такси.
Излишно е да казвам, че не намерих никаква информация относно тази подробност в нито един туристически сайт. За това смело и смахнато, както ни учеше господина по биология от МГ, реших, че ще избера една цел, пък на границата какво ще правим и дали ще трябва да се обясняваме, щяхме да го мислим там и тогава. И по метода на изключването единствената безплатна и неангажирана с представяне на допълнителни документи и такси цел се оказа „ подпомагане на хората в Куба“. Избрах я бързо. Но два-три дена мислих дали да продължа с резервациите. Дали пък тази причина не криеше някакъв подводен камък. Дали от нас нямаше да се иска нещо от типа на доброволен труд, или някакви дарения. Бъдещето щеше да покаже. Отново яхнала доброто си отношение към живота и вярата, че нещата се случват по правилния и добрия начин, реших да заложа на тази причина. В крайна сметка, подготвени от Илко възнамерявахме да носим стари дънки и дребни подаръчета, които да оставим на лишените от тези придобивки на капитализма социалистически кубинци.
На място се оказа, че тази причина с нищо не ни задължи. Никой нищо не поиска от нас, не ни задаваха никакви въпроси. Така че явно случайно бях нацелила точната причина за посещение в Куба. Плащайки високите цени в Куба по време на цялото ни пътешествие, нееднократно щяхме да се сещаме за тази цел. Но към онзи момент имахме информация за крайна евтиния в Куба. Пък и вече бяхме снабдени с кубинска виза, имахме си резервации за места за настаняване. С цел и без цел, ние вече насочвахме мислите си към този тропически остров.

