И беше пролетта на 2018 година,
когато кацнах насред Хималаите в Бутан.
Бях чела, че в Бутан хората са толкова бедни, че щастието е единственото, което могат да имат. И заради това са го въздигнали в национално богатство. Бях се приготвила да видя потресаващо бедни хора, живеещи в калта. Дали прочетеното беше преувеличено, или кралят беше сторил чудеса за няколко десетки години. Днес кралството му беше като в красива приказка. Спретнато и чисто. Приветливо и подредено. И тихо. Нямаше клаксони, нямаше викове, нямаше глъч. Шофьорите управляваха автомобилите си изключително внимателно по високопланинските пътища. Автомобилният парк беше от изключително нови коли. Нямаше изнемогващи и приспособени превозни средства. Постройките бяха нови и приветливи. Храмовете поддържани. Имаше и по-бедно облечени хора, но никой не мизерстваше. Всички живееха в прилични домове. Трудеха се и до там бяха преборили недоимъка, че вече изнасят ябълки за Индия.
Имат си и богата история. Имат си и собствен език, и азбука.
Освен всичко, пребиваването в кралството е напълно безопасно откъм почти пълната липса на престъпност.
Наистина една вълшебна приказка.
Приказка, в която приветствието за здравей звучи „ Кузу зампо“. А при желание да се покаже особено уважение, се слага „ля“ накрая. КУЗУ ЗАМПО ЛЯ.
А благодаря е КАТИНЧИ ЛЯ.

