Сякаш времето бе спряло в малката държава на молдованите. В голямата си част гражданите й живееха простия живот на предците си.
По време на цялото ми пътешествие не можех да се отърва от усещането, че пътувах във времето, а не в пространството.
Преди да посетя Молдова, имах щастието да посетя доста от останалите бивши съветски републики. И видях в тях различните народи. Всяка една нова и независима държава си беше тръгнала по пътя. Жителите й се завръщаха към корените си, към традициите на предците си от преди съветско време.
В Молдова видях обратното. Така нищо не личеше да е променено, че на моменти добивах усещането, че не на всички е станала известна дори смяната на политическия строй. Продължаваха да стоят всички паметници, изобразяващи молдованска девойка до руски солдат, гледащи заедно в бъдещето. И не само в големите градове. И по селата изобилстваше от подобни паметници. Въпреки че, сега като се замисля, до там прост живот водеха молдоване, че може и да не забелязваха паметниците. А ежедневните им тегоби така не свършваха, че едва ли им оставаше време и да ги мислят.
Или и преди СССР молдованците са били изключително близки с руснаците, или тези няколко десетилетия социализъм ги бяха променили до степен, в момента да се индивидуалират с тях.
Молдова бе една от малкото държави, в която стандартът на живот бе осезаемо по-нисък от България.
Магазините бяха достатъчно пълни, но с обикновени стоки. В хранителните магазини нямаше никакъв вид чипс, бейк ролс, или други подобни. Единствените признаци на „напредничавия“ запад бяха сладките блокчета от типа на „Сникерс“ и „Марс“, дъвките „Орбит“ и продуктите на „Кола“. Всичко останало в магазините беше продукти за храна. Истинска, натурална и качествена храна. Предназначена основно за готвене, а не за хрускане по улиците. За първи път от толкова време видях нещо почти забравено. Срокът на годност на млечните продукти бе 4-дневен!
Най-после намерих остров, недостигнат все още от консервантите и генномодифицираните храни! Почти всички храни бяха местно производство. Дори сладкишите, бонбоните и храната на топлите щандове бяха типично руски.
По улиците имаше лавки, в които се продаваха вестници, списания, вода и цигари. Въпреки че почти не видях пушещи хора. На отделни сергии-павилиончета се продаваха местни храни като банички, пироги и други. Отново никъде не видях възможност за закупуване на солети, или други вредности за предъвкване. Почти не видях и ядящи по улиците хора.
Туризмът, по мое виждане, бе изключително слабо развит. Само веднъж и то в Кишинев, видях западно подобни индивиди. Други, приличащи на туристи хора, не срещнах.
Голяма част от населението живееше в села. Големи и живи. Не винаги с вода и със слабо електричество. Повечето градовете дори бяха от селски тип. Дори в тях преобладаваха къщи.
Пътищата – ох, болна тема! Застраховката на колата под наем, която бях взела, не покриваше щети по гуми. Също и всякакви малки аварии и одрасквания до 400 евро. Така че пътищата ми създадоха много интересни тръпки. Слава Богу, успях да я опазя, както и своите 400 евро. Но с внимание разглеждах пътната настилка.
Асфалтирани пътища имаше само между големите градове. Но дори по тях имаше много дупки и неравности.
При първия ми сблъсък с подобен път ме обзе напълно адекватно притеснение, че нещо съм объркала. И неизменно се оказваше, че никак не съм объркала, ами именно това са междуградските и селските пътища. И явно само на мен не ми харесваха много. Защото движението иначе си кипеше. Заради лошата настилка и особеностите на застраховката, в голяма част от тези „пътища“ не смеех да вдигна повече от 20 – 30 км/ч. Че така тракаше наетият автомобил, че основателен страх от връщане в цялост ми навяваше.
Не страдаха от подобни притеснения молдованците. Профучаваха Лади покрай мен със страшна сила.
А в прахоляка, който вдигаха, успявах да различа дори пътни знаци. И най-ме впечатляваха ограничителните за скоростта. При тази неравност и пясък повеляваха те не по-висока скорост от 70 км/ч. Аз да бях, бих определила награда за този, който успее да я развие. Но, явно битието им бе подсказало, че дори на тези пътища да се укаже максимално допустимата скорост било необходимо.
Но пък изобилстваше земята молдовска от православни храмове и манастири.
