През 1535 г. създали града испанските нашественици. „Град на Кралете“ (Ciudad de los Reyes) го нарекли.
Останала тук столицата на Перу и след извоюване на лелеяаната независимост. И я преименували на Лима. И днес се издигат високите му сгради на пустинния висок тихоокеански перуански бряг. Там, където пустинните брегове срещат океана.
Като гледах ронливите високи брегове, над които поставили бяха тежките бетонни туловища на високите блокове, изтръпвах при мисълта за свлачище, или някакви морски стихии. Но, най-вероятно и инженерите били помислили по въпроса.
А гледката си беше красива. Особено на фона на прекрасния парк на високия океански бряг. Не напразно жилищата се харчели по 2000 евро на квадратен метър.
„Parque del Amor“, Парк на любовта бе наречен той. И красива, и весела скулптура бе поставена на брега на океана. Ел Бесо (El Beso). Освен че явно на любов символиката вървеше, изобразени били на нея самият скулптор, Виктор Делфин, повел в страстна целувка съпругата си.
Както се казва, с един куршум цяло стадо зайци. Хем любов, хем благопристойност (Със съпругата, все пак, законно). Хем красиво, хем повдигаше настроението.
„Годините след извоюването на независимостта били последвани от голяма стагнация, но износът на гуано води до бързото развитие на града и модернизацията му през 1850 г. По време на Тихоокеанската война през 1879 – 1883 г. чилийските войски нападат Перу и влизат победоносно в перуанската столица, разрушавайки и ограбвайки редица библиотеки, архиви и музеи. След войната градът бързо е модернизиран и се появяват големите булеварди, опасващи историческия център-авенида „Такна“ и „Абанкай“.
И тръгнахме ние по огромните му булеварди в ден неделя. И тъкмо се чудихме как ще се справяме с огромното движение по тях, което видяли бяхме в съботния ден. И ги сварихме празни. В смисъл, от автомобили. Затворени бяха огромните централни булеварди. Цялото движение беше изнесено по околните улици. А централните булеварди бяха подарени на жителите на столицата. За всякакви пешеходни занимания.
И не се изчерпваха с това чудесата на затворените авениди. На определени разстояния разположени бяха и химически тоалетни, и маси с вода и енергийни блокчета, и медицински пунктове. И си се разхождаха по тях преспокойни уморените от хаоса на ежедневието столичани. Бутаха си детските колички. Караха си колела. Участваха в множеството организирани часове по аеробика, танци, или бойни изкуства. Спокойни, че общинарите погрижили се бяха и за нуждите им откъм прием, и откъм отделяне на течности.
По-късно установих от личен опит, че традицията да се затварят централните улици за автомобилно движение важеше за всеки от големите градове в цяла Латинска Америка, изключая Бразилия. Нали там колонизаторите други били и свои правила наложили.
А в онзи ден побързахме да се възползваме от късмета си и драснахме по големите улици. И снимах необезпокоявана всяка красота, която срещнех.
Уморихме се по здрач и приседнахме в квартална китна градинка. И нов подарък ни направи добрата ми пътешественическа Орисница. Примамила ни беше до шумно парково тържество.
Свиреше високо оркестър латино-музика. И се впускаха в ритъма й седящите наоколо. Както на мегдана на хорото някога отивали нашите баби, така и тези тук бяха дошли. И сменяха партньорите си. И танцуваха. И се веселяха. Без скрупули, без ненужен срам. Просто танцуваха и изживяваха неделното си щастие. Впускаше се в танц и полупарализиран след удар мъж. Нямаше граница народното веселие. Просто живееха. И щедро споделяха с околните тази своя жизнерадост.
Такива се получиха и снимките ми. Хем тъмно, хем движещи предмети следваше да приютят. И не ми издържа на високите изисквания техниката. Но точно такива трябваше и да бъдат. Несъвършени и весели.
Малко дете и майка му привлече погледа ми. И ги снимах, ще ме прощават. С най-добри чувства. Така изразителна бе етюдът „мама и бебе“!
Бе го оставила Мама на предна седалка. Че по-добре да вижда. Но не гледаше напред Малкият. Вперил беше влюбен поглед в своята Мама. Бе за него тя целият му свят. И не го интересуваха танците на останалите големи. А Мама, не че не би дала живота си за това сладко мъниче, но поглед в картината на свободния живот бе вперила. Извън детските каши и смяната на памперси.
И настоятелен бе Малчо. Покатери се до Мама. И, опрян, във физическото измерение на рамото й, вече спокойно започна да оглежда околната действителност. А, предоставила опора и защита си на чедото си, Мама продължаваше през рамото му да гледа щастливия танц на музиката.
Ние пък тръгнахме към океанския бряг. Много километри бяхме навъртяли във вътрешността на града. И под натиска на залязващото слънце решихме да прибегнем до помощта на градския транспорт. И си подарихме ново незабравимо преживяване.
Летяха малките бусчета. И стърчеше от предната им врата кондукторът. Крещеше с пълен глас посоката на бусчето. Качихме се ние в едно от тях. Не успяхме дори да влезем изцяло и с мръсна газ потегли то. Заклатушкахме се под снизходителните усмивки на местните. Ама, много изнежени тези европейци, бе!
Усмихнахме се и ние полуизвинително. И тъкмо да речем, че почти му свикнахме, дойде време за слизане. То, лесно ни разбра кондукторът къде искахме да се случи това. Трудно ние разбрахме, че дошло било времето. Ми, то по нищо не личеше. Бусчето си летеше с пълна сила в средна лента. А в околните хвърчаха със същата скорост, ама много добро количество всякакви автомобилни средства.
За да бъда честна, понамали леко бусът. Ама нали европейци, чакахме го да спре. А наместо това срещнахме подканящите очи и ръка на кондуктора. В смисъл, хайде де, докога ще ни бавите. Понечихме ние да не дразним с излишни глезотии околните. Ама намалил беше скоростта си само нашия бус. Всички покрай него си летяха все така бясно. И все така в средна лента се намирахме. Преживяхме още две подканяния и изразително показахме, че ние, такова, при това положение няма да скочим.
Ее-полузасмяно, полураздразнено извика кондукторът. Размениха кратки реплики с шофьора. И под полуподигравателните, но доброжелателни възгласи на возещите се, насочи се бусът към тротоара. Повече не ни трябваше. Скочихме почти в движение и замахахме с извинителни усмивки по него.
И се включихме в суматохата на бреговия живот тъкмо навреме. Слънчо красиво се оттегляше в океана. И нощният живот започваше.
Загледах го аз. За да изгрее символът на една религия, премазани бяха храмовете на друга религия. Безумието на човешкия род. Така често и така еднотипно повтарящо се през вековете.
Пожелах си да прекъснем най-после тази безкрайна поредица. И да е дошло вече времето само поуки да взимаме и да градим по-добър живот. И не за причиняване на смърт да пилеем силите. А с тях красота и мир да творим. И да се радваме на всяка прекрасна разлика между нас.
И не че малко войнствени били и инките. И те свят народ избили от своите. Но и много мъдрост и доброта ни оставили. И намек, че далеч по-развита била тяхната цивилизация от нашите предположения. А как го постигнали и защо някак по средата изведнъж рухнали, остава ние да мислим. И да не сдадем така лесно нашата цивилизация.
Гледах залеза в океана и премислях видяното. Срещите с прекрасните съвременни потомци на древните инки. И благодарих за осъществената мечта. Мечтата да дойда при инките. Да видя храмовете им. Да пипна камъните им. Да видя наследниците им.
Благодаря! Благодаря, че бях!
