Пътешествието ми из Беларус наближаваше своя край. И дойде време да обърна внимание и на столицата.
И определено си личеше, че в столица влизам. Никъде другаде из цялата страна не ме бяха посрещали толкова високи и така много жилищни сгради. И нямаше нищо чудно в това. Населението в останалите градове на страната не надвишаваше по около 400 000 души. А жителите на столицата, и то по официални данни, наближаваха 2 000 000.
Минск. Първото официално споменаване на града датира от 1067 г. Нееднократно през дългата си история бил опожаряван напълно. Разрушаван бил и от завоеватели. Но винаги и неизменно възстановяван бил от руините. А заради почти пълното поредно унищожение, всяко поредно възстановяване го дарявало с почти напълно нова външност. Заради това истоиците на митичната птица фенкикс го оприличавали. И той като нея неизменно във вековете се възраждал от пепелта.
Не минал леко Минск и годините на втората световна война. Цели 1100 дена немска окупация преживял. Стихийно се зародило в окупирания град подполното движение на гражданите. Не било подчинено то на контрола на партията и и централното съветско правителство. Дали заради това, но в Москва подозирали минските партизани в сътрудничество с гестапо и дълго време ги считали за нацистски протежета.
Така се получило, че в тази последна историческа драма не били разрушени сградите на града, а авторитета и постиженията на жителите му. Едва през 1959 година било реабилитирано минското партизанско движение. А цели 30 години след края на войната трябвало да изминат, за да бъде удостоен градът със званието «Град-герой».
А в езерото остров сътворили малък. И пешеходен мост отвежда към друг паметник. На други паднали бойци. Само че не така героично, а напълно ненужно и безсмислено. И правят разлика беларусци.
Прекланят се пред подвига на онези момчета и момичета, загинали във втората световна война, защитавайки домовете и родината си. За тях множество героични паметници и обелиски издигнали в града си.
А тези, другите, над 700 белоруски войници, загинали в безсмислената война, организирана между СССР и САЩ на територията на Афганистан (1979-1988) жалят и оплакват. Именно статуи на онези, които са оставени да оплакват мъртвите – вдовици, майки и сестри поставили авторите около паметника в чест на онези безсмислено загинали млади воини. Построен бил паметникът в края на войната през 1988 г. във формата на малък параклис. А вътре изписали имената на заиналите.
А надолу по улицата се издигаха и Портите на град Минск.
Две симетрични високи кули в стила на сталинския класицизъм, наречен „ампир“. Този стил съчетавал елементите на барока, късния класицизъм и арт деко. А „всички сгради, изградени в стила „Сталин ампир“ изпъквали с величие, лукс и помпозност“.
Построили през 1945 г. управниците на град Минск метростанция Немига. И преди изграждането й, извършени били редица археологически разкопки. И открили изследователите останки от старата дървена порта на града. И решили управниците на място на старата порта „кулите близнаци“ да издигнат.
А били замислени те като церемониален вход към жп гарата и към града като цяло. Цялостна реконструкция на района на жп гарата, намиращ се зад кулите – порти, била извършена в годините 1947 до 1952 г. И до Минските порти издигнали строителите пет-етажни жилищни сгради. В тях в съветско време настанени били семействата на железничарите.
Минах и аз през церемониалния вход на кулите. И на площада на ЖП гарата се озовах.
И ето го Площадът на победата. Най-грандиозният паметник в града на падналите във втората световна война.
С Обелиска на победата. Издигната в центъра на площада 38 метрова гранитна колона с 3-метрово копие на Ордена на победата на върха й.
Четири бронзови релефни изображения украсяват основата на обелиска. Наречени: „9 май 1945 г.“, „Съветската армия по време на Великата отечествена война“, „Беларуски партизани“, „Чест на героите, отдали живота си за освобождението“.
Четири бронзови венци поставили авторите около обелиска. В памет на четирите фронта от кървавата война. За вечна слава и благодарност към войниците, останали на тези фронтове. И дали живота си за освобождението на родината си Беларус, а и на цяла Европа, от германските фашистки нашественици.
Потроен бил паметникът през 1954 г. в чест на войниците на Съветската армия и партизаните на Беларус. „Подвигът на народа е безсмъртен“ изписали върху сградите на площада.
И както си вървях, сграда аз една видях. Непомпозна някак. Сякаш малко по-голяма къща си стоеше на тротоара.
А беше не просто къща. Православната катедрала „Св. Петър и Павел“.
Строена през 1612–1799 г. като главен храм на градския манастир. Както повечето храмове, и тя преживяла множесто разрушения през множеството войни, разиграли се на територията на днешния Минск. Много пъти разрушавана и опожарявана. Неизменно раставрирана и подновявана. За да бъде благословена от Руската православна църква като Катедралата ан Минск през 1991 г.
