По забележителностите на Покхара, Непал.

Пристигнахме в последния ни ден от пътуването до Горен Мустанг в Покхара. Същински непалски град.

Същите прашни улици като в Катманду. Същите сгради. Същите плетеници от електрически кабели. Помня колко втрещено ги гледах при първия ми сблъсък с тях. И все не може да си обясня как не се преплитат и как не се получават всякакви токови неуредици

Нямаше го вятъра на Горен Мустанг, нямаше ги пясъчните вихрушки на Хималаите. Обгърна ни лепкавата жега на низините. И погрижили се бяха местните за облекчаване на ситуацията. С умиление си припомних за вълшебните колички със студени тропически плодове. Няма по-приятен начин за разхлаждане и зареждане с енергия  в топлия ден!

Полетът за родината бе едва на следващия ден. И поведе ни Дев по забележителностите на Покхара.

Като най-интересна отбеляза ни храмът в средата на езерото.

А намираше се той в езерото Phewa Lake. Наричали го по-рано Байдам Тал. И не просто малко езерце бе Phewa Lake, а второто по големина езеро в Непал.

Захранвал езерото речен поток. Но построили напоследък язовир, който да регулира водните резерви. И затова класифицират днес  езерото  като полуестествено сладководно езеро.

Разполага се езерото на 742 м надморска височина. Само на 28 км на север по въздух издига снага веригата Анапурна. И се отразяват в добро време във езерните води планинските върхове на Machhapuchhre,  Annapurna и Dhaulagiri.

Второ по големина, но първо по популярност  и посещаемост било езерото. А причина за това е и изграденият върху остров храм Tal Barahi temple.  Единствено по вода бе достъпен храма. И преодолях страха си от малките несигурни лодки, и с тях до брега на острова акустирахме.

Като „Храмът на езерото“, или „Храмът на Барахи“ бил известен сред хората. И представлява  хиндуистки храм на Дурга. Именно този храм и съставлявал  най-важният религиозен паметник в Покхара.

Символ на проявлението на Аджима бил Tal Barahi temple. На  проявлението на  женската сила.

Посещавали храма непалските поклонници през непалските месеци Baisakh (април-май) и Kartik (ноември-декември).

И точно в май се случихме и ние. И с цяло множество шарени непалци из пределите на храма щъкахме.

Много свещи палеха поклонниците. И и се разхождахме, придружени от звъна на храмовите камбани и миризмата на тамян.

Не бе радостен денят за агънце малко и бяло. С червена боя го бе белязал  свещеника. И към жертвения олтар го водеха. Все още  твърде популярни оставали животинските жертвоприношения тук.

Качихме се на шарената лодка и на отсрещния бряг се върнахме. И към друга забележителност ни поведе Дев. Парка с водопада на Деви. И макет на върховете от планинската верига Анапурна.

За местна атракция го приемали непалци. И често семействата си в него водели.

И доста интересности предлагаше паркът.

Изграден бе модел на традиционна типична непалска къща.

А в специален кът множестно статуи с традиционни облекла бяха разположени. Липсваха глави върху красивите одежди. И представяха възможност на туристите своите да поместят и туристически снимки да си сътворят. Излишно е да казвам, че с всяка една двойка накипрени се снимахме.

Безспорно най-голямата забележителост на парка бе самият Водопад на Деви (Devi’s Falls).

Малко тъжна история на наименованието ни раказа Дев. Посетили  го На 31 юли 1961 г. швейцарска двойка. Започнали  да плуват във водите му. И удавила се жената  във водна яма. Твърде дълбок бил водопадът. С много труд било извадено тялото й три дни по-късно в река Фусре.

И в нейна чест и памет и по молба на баща й нарекли водопада „Водопада на Дев“.

И не била единствената жертва на водопада младата швейцарка. Твърди народната мълва, че  бил използван водопадът и за други тъжни цели преди години. Доста самоубийци приключили живота си в бездните му. Загубили живота си и преследвачи на  силни усещания. И  местни жители, и туристи скачали от скалата надолу към дъното на водопада. Само дето истински дълбок бил той и нерядко губели живота си бодрите ентусиасти.

Взели днес местните управници мерки за безопасност и с високи метални огради бяха оградили опасните води.

И не свършваха с това чудатостите на страховития водопад. След като дъното достигнела, тунел образувала водата. Дълъг бил този тунел  приблизително 150 м и минавал на 30 м под земята.

Заради това преди трагичния инцидент с швейцарската двойка, известен бил водопадът със старото си непалско име. „Patale Chango“ било то. И „Водопадът на подземния свят“  буквално означавало.

Разказа ни Дев как след като излезе от тунела, водата преминавала през пещера. И с тайнствена физиономия поведе ни към изхода. Пресякохме улицата и в друг храм влязохме.

И поведе ни Дев по витите стълби надолу. И до пещера стигнахме. Наречена бе тя Gupteshwor Mahadev Cave. „Пещера под земята“ означавало.

И именно в нея се изливали водите на „ Водопада на Дев“.

Излязохме от мрачните влажни подземия. И на влажната дневна жега изпълзяхме. И пред статуята на полегналия Буда спряхме.

Още една забележителност ни подари нашият водач в краткото ни време в Покхара. Отдалеч бяхме видяли бялата снага на будистка ступа. И към върха на планината ни поведе той.

Стръмни стълби ни отведоха нагоре. И използваха местните всяка свободна площ кафенета и базари за туристите да спретнат.

И се изправихме пред Пагодата на мира (Peace Pagoda). Изграден във формата на будистка ступа паметник на мира. Целял паметникът с красотата си да обедини хората от всички раси и вероизповедания и да им помогне да се обединят в търсенето им на световен мир.

Прочетох после, че съвсем не била единствена пагодата на мира в Покхара. Множество подобни пагоди на мира били  построени след Втората световна война. И голяма част от тях издигнати били  под ръководството на Ничидацу Фуджи (1885–1985), будистки монах от Япония, който  основал и будисткия орден Nipponzan-Myōhōji.

Силно вдъхновен останал Фуджи  от срещата си с Махатма Ганди през 1931 г. И решил да посвети живота си на насърчаването на ненасилието. И като плод на това свое решение, започнал през 1947 г. да строи пагоди на мира като светилища на световния мир. А първата от тях била открита в Кумамото през 1954 г.

Подобни пагодите на мира били построени като символ на мира и в множество японски градове, сред които и Хирошима. А до 2000 г. цели 80 пагоди на мира  били построени по света в Европа, Азия и Съединените щати.

А колко малък е светът ни, уверихме се в малко магазинче в Покхара. Говорихме си нещо с Веси, напълно убедени, че никой не разбира родния ни български език. И се насочи към нас млад висок мъж „На български ли говорите?“- попита той. Погледнахме го удивени и на свой ред как е разбрал запитахме. Ами, в Германия живеел. И българка била приятелката му. Снимка ни показа. От Пловдив била, добави. „А“, визкликнах аз, „ И аз съм от Пловдив“.  Още по-широка стана усмивката на немеца. Явно влюбен бе. Продължи за любимата си да говори. Биляна се казвала, разбрахме. За снимка  си беше моментът!

Какъв е шансът да срещнем някой, който да разбере езика ни и приятелката му хем да е българка, хем да е от Пловдив, а и адашка на всичкото отгоре.

Направихме си весело селфи и с прекрасен спомен се отправихме към хотела.