Събудихме се за последен път в Дубай. Не се наложи да изчакам алармата на телефона, започна имама да вика вярващите за сутрешна молитва в крайно удобно време, 15 минути преди нашето време за ставане. И за разлика от вчерашната сутрин, тази се ограничи само с повикването, не изпя цялата молитва като вчера. Но пък нямаше време за допълнителен сън, полетът ни беше в 9.40 часа. И като сметнем двата часа преди полета,в които трябваше да сме на летището и половин час предвижване с метро, точно бе време за сутрешните приготовления.
След като съобщихме на рецепция, че си тръгваме, се оказа че сме имали нужда и от още 5 минути. Използва ги пиколото да огледа стаята ни. Чак се зачудих кое те намират за ценно, че се притеняаха да не отнесем. Но кварталът бе такъв, а и като се огледах в другите напускащи, се спрях, може пък и лошият им опит да г ибе довел до подобни проверки.
Призна, че не сме си взели нито захабените кърпи, нито пожълтелите чаршафи, така че ни пуснаха да си ходим. И тръгнахме ние, и след три минути вече бяхме в метрото. Подредихме се скромно до вратата на последния вагон, в него и влязохме след като пристигна влакчето. И почти празен бе салонът, с удоволствие се наместихме на една от двойните седалки. Припомних си навалиците от вчера и се зарадвах, че сме уцелили време, в което метрото бе полупразно. Само че друга се оказа истината, но нали не чета дребния шрифт, така и нямаше да я разбера, ако не беше Веси.
Прочела бе тя правилата за превоз в метро. Заради тях ме накара вчера да си изпия прясно изстискания сок от портокал преди да влезем в зоната на метрото, забранено било да се пие, яде и пуши в метрото и имало солидни глоби за нарушителите. Оказа се, че също такава солидна глоба ни грозеше и днес. Имало в метрото на Дубай по един вагон, наречен златен. И бе предвиден за хора, снабдени със специални, по-скъпи билети, нещо като първа класа. И те точно в такъв вагон бяхме попаднали. И ми се прииска да останем, празничко бе вътре и приятно, но ни подпря моята дружка, ако минела проверка, щели да ни наглобят. С неохота тръгнах към другия вагон. И само като отворихме вратата осъзнах, че всъщност пътуваме в час пик за отиващите към работа. Рязко зад празния салон нахлу тълпата. До такава степен бе пълен салона за простосмърните, че двам успяхме да се натикаме и ние в него. Свят народ пътуваше към работните си места, всички изкъпани и прилежно сресани. Сетих се отново за имама и сутрешната молитва. Всъщност, съвсем навреме ги повика той, идеално бе времето за събуждане и приготвяне за тръгване към работа.
Може да беше претъпкано метрото, но поне бързо стигнахме, само на петнайсетина минути бе хотелът от летището. А когато се отправихме към ръкава за качване в самолета, започнаха приятните „намигвания“ от страна на туристическия ми ангел хранител. Пое бордната ми карта любезен служител. Видя я и попита каква е температурата сега в София. Отговорих му, че е около 5-7 градуса. О, рече той, по-студено е отколкото при нас, но съм идвам и знам, че е много красиво“.
Усмихнах се аз зарадвана и още по-голяма стана усмивката ми, когато в самолета ме посрещна на мониторите пред седалките снимката на софийския храм „Св.Александър Невски“. Винаги и много ме впечатляват подобни изрази на внимание. Към София летеше самолетът и стоплиха ме домакините ни с тази снимка от родината.
Съвсем малко по-късно си припомних прекрасното анимационно филмче на Флай Дубай. Нали напоследък повечето авиокомпании бяха премахнали живите обяснения на стюардесите за безопасността на полета, и Флай Дубай си бе направил анимационно филмче с обяснения. И бяха героите му твърде симпатични. И което е най-впечатляващо, съобразени с особеностите на културата по тези географски ширини. Голяма част от анимираните пътници бяха облечени в дългите бели роби за мъжете и дългите черни за жените, а две от дамите имаха и нещо като хиджаб пред лицата си. Пръстите на ръцете и на стюардесата, и на дамите в дългите роби бяха боядисани в червено, както ги къносваха арабските жени с червена боя. Имаше сред пътниците и хора от най-различни народности, нали с това се славеха ОАЕ, с разнообразието от нации, които живееха в земите им. И се показаха сите на филмчето в момента, в който ги прикани стюардесата да погледнат най-близкия авариен изход до седалката им. Показаха се всякакви глави. Къдрави и прави коси красяха бели, черни и мургави лица. Сини и черни очи с най-различни форми се подадоха из-зад седалките и затърсиха този мистичен иход.
А след това се разходи филмчето по седалките на виртуалния самолет и разгледа пътниците. Бялата раса бе представена от възрастна жена с посивели коси, вързани на кок и малка подвижна белокожа внучка. Арабите присъстваха в лицето а симпатично семейство с едра мама с черна роба, малко по-слаб тати с бяла роба и ситни мустаци и момченце с бяла роба и живи очички. Имаше и азиатци, имаше и дами с прибрадени коси и покрити лица. Въртяха очи пътниците и разглеждаха весело ту коланите си, ту падналите пред тях маски за въздух, а стюардесата им се усмихваше любезно.
Стигна филмчето до частта, в която обяснява как е забранено пушенето на бора на самолета. И изпълни екрана възрастен арабин с оформена брада, дълга бяла роба и шал на червени квадратчета на главата си. В ръка държеше най-дългата пура, която съм виждала. Поднесе я той към устатата си и пое тютюна, а на лицето му се изписа физиономия на най-чистото блаженство. Само че пристигна бързо стюардът и замаха неодобрително с пръст пред лицето му. И както бе разплут в приятна нега, така се усмихна пушачът и с радост се съгласи да прибере пурата.
Весело бе клипчето. А след като привърши ми даде интерактивното табло пред мен възможност да се разходя из градовете, до които летеше Флай Дубай. И така много бяха те, и толкова много интересности предлагаха, че ми запълни с приятни мисли по-голямата част от полета. Че успях и да си напланирам някои нечувани до сега дестинации.
В шеги и идеи за нови забележителности, безпроблемно мина, слава Богу, полетът и в ранния следобяд кацнахме в София.
Изговорихме си на изпроводяк, че единствено в пустинята не успяхме да отидем. И наистина не успяхме.
Предлагаха дубайци многобройни варианти за едно-, или двудневно изкарване в пустинята и всички те включваха взимане от хотела. Съвсем близо бе тя до града, така че пътуването било изключително кратко. Вече насред пясъците предлагаха екскурзиите екстремно возене с джип и бъги-та, качване на камили, вечерно представление с ориенталски танци и вечеря. За тези, избрали еднодневния вариант, след вечеря предстоеше връщане до хотела в Дубай. Останалите оставаха да спят в лагер насред пустинята.
Предложиха ни Мира и Дани двудневния вариант още от България и първоначално се ентусиазирахме всички, твърде романтично звучеше вечеря и спане под звездите на пясъците. Пък и кога друг път щяхме да преживеем подобно нещо?! Смущаваше ни единствено цената, бе нещо около 400 лв. А това бе половината от цената, платена за целия ни 8-дневен круиз и така сравнени двете, напълно не съответстваха на моите представи за похарчени пари. Още повече на подобни екскурзии вече бях ходила три пъти и то на значително по-ниска цена.
А тези три пъти ме бяха научили на следното: на джип в пустинята повече няма да се кача доброволно, язденето на камили сред пясъците е едно от най-вълшебните изживявания, танците са добри, храната не много.
Язденето на камили наистина бе оставило у мен най-вълшебни спомени. Бях щастлива да яздя в керван два пъти по около час. Третият път, в Мароко, яздехме повече от два часа. И нямаше нищо по-прекрасно от тишината и пясъчната безкрайност на пустинята. Такова пълно спокойствие и единение с Природата съм чувствала единствено сред върховете на нашите планини. И заради тази камилска езда не отказах веднага предложението за екскурзията в пустинята. В нейно име щях да претърпя всичко останало, обаче оставаше твърде високата цена. Да, имаше и по-евтини и еднодневни и тръгнах аз да ги проучвам. Писах на две от агенциите и се оказа, че язденето на камили всъщност не е точно яздене, а качване на камили с цел снимка и екскурзиантът прекарва на камилата в общи линии около 5 до 10 минути. Единствено по-дълга, около 20 минути е ездата на двудневното приключение, когато рано сутринта на втория ден се отправя керванът да посреща Изгрева насред пустинята.
Казвах допреди разговорите ми с агентите, че Дубай е мястото да получиш пустинно пътешествие като навсякъде другаде, но на значително по-висока цена. Е, след тези разговори разбрах, че тук можеш да получиш много по-малко на много по-висока цена.
И в онзи конкретен организационен момент за мен пустинното пътешествие напълно отпадна като желание. Само че не побързах да го изкажа гласно, изчаках да каже Веси. Все пак, аз бях ходила и то три пъти. Не беше ходила тя, така че ако речеше, че иска, щях да тръгна с нея. Оставих я да помисли и да почете отзиви. И в мисли и четене постепенно се отказа и тя. Прочела, че всъщост в нощувката нямало нищо романтично. Интересни били танците и вечерята, на тях се събирали туристите от всички агенции и се получавало доста весело. Само че след тях голямата част туристи си тръгвали, оставали да преспят една шепа хора. И не било нито весело, нито особено приятно. На всичкото отгоре било и доста студено, нали в пустинята след залез температурите падат включително и под нулата. Одеялата не били особено чисти, леглата представлявали някакви дървени нарове, покрити с черги и прочее. И не било проблем твърде ранното ставане за изгрева, така или иначе, не успявали да заспят добре. И целият им ден след това се провалял, защото ходели недоспали и уморени. След тези коментари и за Веси първоначално отпадна варианта с нощувката.
Насложиха се към това отпадане и следващите отзиви. И колкото и да бе странно, никак не бяха ласкави повечето от тях. В общи линии, наблягаха на несериозността на организацията, на закъсняването, на неспазването на време и място, на съкращаването на времето за всяко едно от забавленията. И така, бавно и полека се отказа и тя от идеята за прекарване на каквото и да било време в пустинята.
Не се отказаха ведната Дани и Мира. От нощувката се отказаха чак по време на първата ни нощ в Дубай, нали за тогава бяхме оставили резервирането на хотел за последните ни две нощувки, а ако щяха да ходят в пустинята, именно една от тях щяха да прекарат сред пясъците. Само че и тях ги бяха стреснали отзивите на предишните туристи и минаха на еднодневен вариант. И до края на пътуването все не решаваха и все утре щяха да резервират и така и остана неосъществено желанието им, не се наеха да тръгнат.
Пустинята не видяхме този път, но видяхме толкова много друго!
Приказно ни се получи пътуването и сякаш в приказка живяхме десетина дена. И се върнахме в реалността. От утре всеки поемаше по служебните и ежедневните си задължения. И така беше редно, не можеше да продължава пътуването вечно. Но за дълго остана спомена за него, споменът и впечатленията от пътя, който са изминали жителите на ОАЕ. За няма и половин век потомците на някогашните бедни бедуини напуснали бедуинските палатките на пустинята и превърнали малките си рибарски селища в космополитни градове с технологии от бъдещето, граничещи на моменти с възможното. И показаха на света, че няма невъзможни неща. Да, с много пари са го постигнали, но пък са използвали внезапно полученото богатство за добри и мирни цели. И вместо оръжия разработват технологии за създаване на дъжд и отглеждане на цветя и зеленчуци в пустинята.
Нека Бог да е с тях по пътя им! С много красота и добрина ме изпълниха отминалите арабски дни. За което благодаря!
Благодаря, че бях!
